Джейк харесваше.
Сърцето на Джейк се сви, когато Уил се покатери на оградата и затича към него. Момчето явно не осъзнаваше каква опасност представляваха полудивите коне, които тичаха из корала.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Джейк. — Не виждаш ли конете? Могат да те наранят.
— Искам да ме научиш да яздя.
— А защо не помагаш на Изабел?
— Събирането на дърва и носенето на вода са работа на Брет.
— Утре ще те науча. А сега се обръщай и… — Джейк се канеше да му каже да се върне обратно при Изабел, но точно в този момент стадото зави и се отправи към детето.
— Вдигни ръце! — извика той и се приведе на седлото.
Уил послушно вдигна ръце над главата си. Джейк метна момчето на седлото пред себе си. Едва успя да избяга с коня си от пътя на препускащото стадо.
— Виж! — каза Джейк, като нарочно отхвърли мисълта за това, което можеше да се случи. — Можеха да те прегазят.
— Просто исках да се науча да яздя като Мат — отвърна Уил.
Ангелската красота и страхът, изписан по лицето на детето, уталожиха, гнева на Джейк.
— Добре, но при едно условие.
— Какво?
— Ще правиш всичко точно както ти кажа. Не само повечето неща. Всичко. И ще го правиш веднага, без да задаваш въпроси.
Това явно не се хареса много на Уил. Обърна се на седлото така, че да може да погледне Джейк в очите.
— Защо?
Джейк никога не си бе представял, че ще седи на гърба на коня си всред корала и ще обяснява на едно осемгодишно дете, че се опитва да спаси живота му. Погледна към Изабел, която правеше нещо над огъня Нищо подобно нямаше да се случи, ако тя не се бе появила.
— Конете и кравите са диви животни — обясни той. — Те не обичат да ги затварят в корали, нито да ги яздят, нито да ги отвеждат далеч от домовете им. Борят се срещу това и нараняват хората. Ти трябва да се съобразяваш с правилата.
— Добре, но ти ще ме научиш да яздя.
— Ще започнем утре, ако имам време.
Нямаше да има. Щеше да бъде голям късмет, ако успееше да приключи с конете и започнеше да работи с говедата.
— Защо да не започнем още сега? Вече и без това съм на коня.
Джейк се разсмя.
— Не мисля, че корал, пълен с разярени коне, е най-доброто място за такива уроци.
— Ти няма да допуснеш да падна.
Не, нямаше. И както се казваше в една хубава стара поговорка, желязото трябваше да се кове, докато бе горещо. Сигурен бе, че Уил никога нямаше да желае ездата по-силно отсега.
— Добре. Първото нещо, което трябва да научиш, е как да оседлаваш коня си, но си мисля, че това може да почака.
— Искам да го карам — каза Уил. Джейк отново се разсмя.
— Хвани юздите точно пред ръцете ми.
— Не може ли само аз да ги държа?
— Още не. Ако искаш да тръгне наляво, леко дръпни юздите с лявата си ръка.
Уил рязко дръпна юздите.
— Казах леко. Ако дърпаш така, конят ще те хвърли в някое аройо.
— Какво е аройо?
— Дълбока яма.
Уил леко изтегли юздата и конят плавно зави наляво.
— Сега надясно — каза Джейк.
Уил отново дръпна и конят послушно зави надясно.
— Как го караш да тръгва напред?
— Свиваш крака и го смушкваш.
Уил издаде странен звук и започна да се върти на седлото.
— Не тръгва.
Конят тръгна веднага след сигнала на Джейк.
— Защо не иска да го направи заради мен?
— Ще го направи. Да накараш коня да тръгне, е нещо много лесно — каза Джейк, докато си проправяше път през корала. — Трудното е да го накараш да направи това, което искаш от него.
— Искам онзи кон — рече Уил и посочи към един бял жребец, който тичаше наоколо.
Беше полубрат на Соутуут.
— Не още. Ще започнем с нещо по-малко. Стигнаха до оградата и видяха Пит да тича към тях.
Изглеждаше изненадан да види, че Уил яздеше заедно с Джейк. Приличаше на зеленооко ревниво чудовище и това накара Джейк да се разсмее.
— Мис Дейвънпорт казва, че е време за вечеря — обяви Пит. — Защо позволяваш на Уил да язди?
— Той ме учи да яздя — отвърна Уил.
— Аз вече мога да яздя, но не много добре — каза Пит. — Ще научиш ли и мен?
— Разбира се.
Защо не? Въобще си нямаше друга работа, освен да учи хлапаците да яздят огромни коне и да гонят крави, чиито телета бяха по-големи от тях. Джейк махна на другите момчета в корала, а в това време Уил се спусна на земята и хукна като куршум.
— Отивам да кажа на мис Дейвънпорт — извика той.
— Аз също — добави Пит, като се стараеше да не изостава от приятеля си.
Джейк поклати глава, като се чудеше в какво се бе забъркал.
— Време за вечеря — каза на другите момчета, когато те се приближиха. — Не сваляйте седлата. Това ще напомня на конете какво е ездата. След като се нахраним, ще пояздим и ще отидем да видим какво става със стадото.
Възнамеряваше да вземе тези момчета със себе си на следващия ден следобед, за да ги научи да събират кравите. А и искаше да види колко добре можеха да яздят. След като знаеше със сигурност това, вече щеше да може да отдели време и да реши какво да прави с останалите.
Три от момчетата скочиха от седлата веднага. За миг очите на Мат се присвиха и той задържа погледа си върху Джейк. Това бе толкова неочаквано, че той нямаше възможност да установи със сигурност какво бе чувството, което за миг просветна в тези изучаващи очи. Можеше да се закълне, че това бе гняв, дори омраза, но пък, от друга страна, нямаше смисъл. Нямаше причина Мат да се сърди на Джейк, още повече да го мрази.
Всичко изчезна толкова бързо, че Джейк вече започваше да се съмнява, че въобще нещо бе видял. Въпреки това бе потресен. Мат бе една от причините да се реши да вземе със себе си тези момчета. Никога нямаше да забрави как стоеше и чакаше Соутуут да го прегази. Джейк беше сигурен, че можеше да му помогне, но не и ако Мат го мразеше.
Мат слезе от седлото, прескочи оградата на корала и се запъти към лагера, без да се обръща назад. Учуден, Джейк гледаше след него. После се отърси от странното чувство, скочи от коня и се отправи към лагера.
Бе нетърпелив да вечеря. След като целия ден бе прекарал на седлото, наистина бе огладнял. Особено много му се искаше да изпие чаша кафе, което да отмие праха, залепнал по гърлото му.
Можеше да готви — бе се научил по време на войната — но само толкова, колкото да не умре от глад. Не бе ял прилично, приготвено от жена, ядене, откакто майка му бе починала.
Миризмата на прегоряло месо бе първото нещо, което му подсказа, че нещата нямаше да бъдат такива,
