Без да каже нищо повече, тя се отправи в посоката, в която преди това бяха поели Уил и Пит. Това, което видя, когато достигна корала, така я шокира, че в първия момент загуби дар слово.
— Господи, те ще умрат!
Мат бе преметнал ласото си върху рогата на, както се стори на Изабел, огромен бик. Чет бе хванал с ласото си задните му крака. Въпреки това бикът не се предаваше. Шон влезе в корала, хвана бика за рогата и изви врата му така, че бикът падна на една страна. Изабел изписка тихо и се втурна напред, сигурна, че бикът бе затиснал Шон. После отново си пое дълбоко дъх, когато го видя да се изправя, очевидно невредим.
Люк му подаде желязото, което току-що бе извадил от огъня. Шон го притисна към хълбока на бика. Животното нададе болезнен рев. Чет и Мат държаха здраво въжетата. Изабел едва не се задави от противната миризма на изгоряла кожа и козина.
След това Шон отново скочи върху седлото на коня си, а Чет махна въжето от задните крака на бика. Той се изправи на крака, мучейки яростно. Нападна коня на Шон, но въжето на Мат, все още увито около рогата му, го повали на една страна. Преди животното да успее да се изправи на крака, Мат бе освободил ласото си. Бикът нападна отново, но Мат пришпори коня си почти по същото време, когато Чет и Шон се приближиха към бика изотзад. Използвайки въжетата си като камшици, те подкараха бика обратно към стадото.
— Но какво правят те? — попита Изабел, когато си възвърна дар слово.
— Ще вкарат в корала друго животно.
— Защо?
— Всички говеда трябва да се дамгосат.
— Но онзи бик можеше да убие някое от момчетата.
— Това не е бик, а съвсем младо добиче.
Изабел се изчерви.
— Как можеш просто да си седиш тук и само да гледаш?
— Те трябва да се научат.
Изабел хвърли поглед наоколо.
— Къде е Нощния ястреб?
— Отиде по-далеч, за да събере още говеда.
— Това опасно ли е като дамгосването?
— Вероятно.
— Защо не му помагаш?
— Помагах му, докато не те видях. Трябва да си доволна, че спрях. Щеше да попаднеш наистина в дяволско положение, ако бях довел няколко животни, а ти да се окажеш между тях и устието на каньона.
Преди Изабел да успее да отговори, виковете на Пит и Уил отново насочиха вниманието й към момчетата. Чет бе отделил от стадото друго животно и се опитваше да го закара към Мат, но добичето упорито се връщаше назад.
— Ще помагаш ли, или просто ще си стоиш там и ще гледаш глупаво? — извика Чет.
Той отдели второ животно, но беше толкова ядосан, че го изпусна и то мина покрай Мат и тръгна към Шон, който не бе подготвен. Шон хвърли ласото си. То падна върху главата на животното, но Шон не успя да пристегне примката около рога на седлото си. Добичето се изплъзна, отхвърляйки в същото време Шон от седлото.
— Внимавай! — изкрещя Чет.
— Събуди се, тъпо добиче такова! — кресна Шон на Мат — Ти трябва да го отклониш. — Пресегна се и се опита да блъсне Мат от седлото, но Мат го отритна с крак, отпращайки го отново към Чет, който току-що се бе приближил. Шон удари Чет, след това се обърна към Мат, смъкна го от седлото и го хвърли на земята. Чет скочи от коня си и се присъедини към мелето.
Изабел очакваше от Джейк да се намеси веднага и да спре боя. Но той просто стоеше и наблюдаваше.
— Спри ги! — изкрещя тя.
— Защо?
— Могат да се наранят.
— Те са прекалено изморени, за да наранят когото и да било.
— Но те не би трябвало да се бият.
— Ще спрат, след като уредят нещата помежду си.
— Но те трябва да направят това с разговори.
— И това ще сторят, когато спрат да се бият.
— Тогава защо спря Пит и Уил?
— Защото се биеха точно пред мен — отвърна Джейк, като я гледаше така, като че Изабел бе малоумна.
Момчетата прекратиха боя изведнъж, така, както го бяха започнали.
— Отваряй си очите или и двама ви ще ви пребия! — заяви Чет, след което отново се метна на седлото.
— Върви по дяволите! — отвърна Шон и се отправи към коня си.
Мат стрелна Шон с безизразен поглед, след това се хвърли на седлото и препусна след Чет. Шон хвърли шапката си на земята, промърмори няколко ругатни, вдигна я отново и на свой ред яхна коня си.
Този път момчетата без затруднения отделиха от стадото едно животно, повалиха го с ласата си и го дамгосаха.
— Виждаш ли, оправиха нещата — поясни Джейк. Изабел си каза, че никога няма да може да разбере тайните на мъжкия начин на мислене. Може би в края на краищата стана добре, че Джейк пое от нея ролята на ръководител. Беше очевидно, че момчетата поглеждаха към него за разрешение или одобрение, а не към нея. Предполагаше, че точно така трябваше и да бъде, но й беше трудно да приеме факта, че момчетата, за които се грижеше и обичаше толкова много, просто я бяха забравили.
Каза си, че не би трябвало да очаква от тях прекалено много. Те всички бяха изпълнени с недоверие, гледаха на първо място и единствено само себе си. Те трябваше да се научат да зачитат и другите. Изабел се надяваше, че и това ще стане, ако те почувстват някаква сигурност, чувство за принадлежност. Джейк можеше да им осигури всичко това. Ако наистина искаше най-доброто за момчетата, трябваше да го подкрепя по всякакъв начин.
Изабел гледаше внимателно, когато Пит и Уил се мъчеха да задържат нагорещеното до червено желязо. Изпусна въздишка на облекчение, когато Пит го връчи на Шон, без да се нарани, само да започне да се тревожи отново, докато Уил го върне на Люк. Никога не бе виждала Уил и Пит толкова щастливи.
Може би наистина грешеше. Може би наистина Джейк бе това, от което имаха нужда. Преди да успее да свикне с тази мисъл, дочу шума от копитата на кон и в същия миг забеляза приближаващия се Бък.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика ядосано Джейк.
— Не можех да остана в леглото, не и след като малките са тук и помагат.
В погледа, който отправи към Изабел, че четеше болка и обида, задето го бе оставила в леглото, а бе взела Пит и Уил. Джейк също отправи поглед към нея, в който се четеше „виждаш ли каква каша забърка?“ Почти веднага след това се чу остро изсвирване. Изабел погледна в посоката, в която сочеше Джейк. Нощния ястреб водеше половин дузина говеда.
— Можеш ли да се задържиш на този кон, ако премине в малко повече от лек галоп? — обърна се Джейк към Бък.
— Разбира се — отвърна веднага момчето, засегнато от съмнението в способностите му. — Може да съм още слаб, но мога да яздя не по-зле от останалите.
— Тогава помогни да вкараме тези животни в корала. Люк, ти и малките хулигани отворете вратите на корала. И се пазете. Ти — Джейк се обърна към Изабел — покатери се на оградата и в никакъв случай не слизай оттам!
Изабел започна с възражения, според нея основателни, но откри, че все едно говори на вятъра. Джейк
