и Бък се бяха отдалечили, за да посрещнат Нощния ястреб. Люк извади един от коловете на оградата, Пит и Уил направиха същото. Мат и Шон препуснаха, за да помогнат с новите говеда. Чет остана на мястото си, за да попречи на някое животно да влезе в каньона.
Изабел никога в живота си не се бе катерила по ограда. Леля Деидре все повтаряше, че катеренето е неприемливо за една дама. Носеше твърде много фусти. Беше почти невъзможно да вижда къде стъпва.
Оградата бе направена от кедрови и хвойнови стъбла, по които имаше много неравни места, където са били отрязани клоните. Дървото нарани ръцете й. Все пак Изабел успя да заеме макар и нестабилно положение върху оградата и се огледа, за да разбере какво правеха Уил и Пит. Те също се бяха покачили на оградата само на няколко ярда от нея. На Уил това положение никак не се харесваше. Той скочи на земята и се покатери отново малко по-нататък. И още веднъж смени позицията си.
— Не мърдайте! — извика им Изабел. — Говедата ще влязат в корала всеки момент.
— Не мога да ги видя — оплака се Уил.
Той скочи на земята и изтича през отвореното пространство от другата страна. Сърцето на Изабел заби ускорено в гърдите й. Уил беше съвсем сам. Тя не можеше да му се довери, че няма да скочи отново от оградата. Като придържаше полите на роклята, за да не се закачат за оградата, тя слезе и хукна към Уил.
Изабел стъпи върху един камък и падна.
Опита се да се изправи на крака, но глезенът й бе прорязан от остра болка. Като стисна зъби, тя се изправи и с ужас видя, че едно животно тича право към нея.
Джейк не бе преставал да ругае от момента, в който Изабел пристигна в лагера. Продължи да ругае яростно, когато я видя да слиза от оградата, да се втурва към отвора в нея, да се спъва и да пада. Бе изчерпал целия си запас от ругатни, когато видя как едно добиче навежда глава и се втурва към нея.
Без да мисли повече, той пришпори коня си и препусна към Изабел. Видя как тя с мъка се изправи на крака. Не знаеше колко лошо се бе наранила, но се съмняваше, че ще е в състояние отново да се качи на оградата, преди животното да я достигне. Джейк разви ласото си. Трябваше да затегне примката около рогата на добичето. Ами ако не улучеше? Нямаше да има втори шанс. Трябваше да застане между животното и Изабел.
Пришпорвайки още по-яростно коня си, той се насочи към лявата страна на животното. Изабел закуцука към оградата, търсейки спасение, но разбра, че нямаше да успее да я достигне. Като заби последно пети в корема на коня, Джейк се вряза между нея и добичето. Изабел вече се бе отдалечила на безопасно разстояние, а добичето се готвеше да нападне него. Нямаше време да се отмести. Добичето без съмнение щеше да промуши коня му. И след като направеше това, щеше да нападне и Джейк.
Във въздуха изсвистя ласо, което плавно се спусна, и примката се стегна около рогата на животното, отметна главата му настрани и го повали. Добичето измуча. Почти веднага беше отново на крака и се хвърли към нападателя си.
Но падането бе дало на Джейк ценното време, от което се нуждаеше. Ласото му се сключи около рогата и бикът бе хванат здраво. Джейк вдигна поглед и видя Чет, който му се усмихваше.
— Проклетото добиче едва не те повали, сър.
— Джейк, по дяволите! — изкрещя Джейк, докато подкарваха животното през отвора в корала. — Името ми е Джейк!
— Наистина, едва не те повали, Джейк.
— Дяволски си прав. Благодаря. — Двамата с Чет отдръпнаха въжетата почти едновременно. Животното веднага се обърна, но преди да си избере нова жертва, Чет го удари през задницата и го насочи към стадото Джейк обърна коня си и се отправи към Изабел, която се бе облегнала с гръб на оградата. На езика му бяха множество яростни думи и ругатни, но неподправеният ужас в очите й го накара да замълчи.
— Мис Дейвънпорт не трябваше да идва след мен — каза Уил, като по изражението му личеше, че се чувства виновен. — Мога и сам да се грижа за себе си.
Джейк се пресегна, свали го рязко от оградата, хвърли го на седлото и наложи задника му с няколко хубави удара.
— Първото, което трябва да научиш тук, е да изпълняваш заповеди. Второто е да не вършиш глупости. Трето, ако все още си жив, е да не застрашаваш живота на другите. Ти наруши и трите правила. — Джейк вдигна момчето и го постави обратно на оградата. — Само ако посмееш да слезеш оттук, преди да съм ти казал, ще те окова във вериги и ще те оставя в къщата.
Уил прие наказанието, без дори да мигне. Джейк си каза, че следващия път трябва да внимава повече. Уил очевидно си мислеше, че нищо не можеше да му се случи, ако е близо до Джейк.
Сега и останалите животни приближиха оградата. Джейк смушка леко коня си, така че той да бъде точно пред Изабел, докато говедата преминат Докато момчетата бързаха да сложат коловете на мястото им, той слезе от седлото.
— Добре ли си? — попита той.
Видът й изобщо не му харесваше. Беше пребледняла, а тялото й бе някак сковано. Изабел кимна.
— Как е глезенът ти?
— Добре е. Просто го навехнах.
— Нека да видя.
— Не. Всичко е наред.
— Сега не е време за излишна скромност.
— Не съм съгласна.
— Представи си, че докато сме на път, те улучи стрела. И тогава ли не ще ми позволиш да те докосна?
— Аз… това е същото.
— Разбира се, че е същото. А сега седни и ми позволи да видя глезена ти.
Изабел не се помръдна.
— Ако не направиш каквото ти казах, ще те вдигна и сам ще те настаня на земята. И без това е достатъчно неприятно, че се нарани.
Изабел обаче не възприе думите му в смисъла, в който ги каза той.
— Аз вече се превърнах в толкова голяма неприятност, че едно нещо повече едва ли има някакво значение.
— Всичко, което правиш, има значение. Изобщо не даваш добър пример с държанието си. Сега ме остави да видя този глезен.
Изабел се подчини. Не би го направила за Джейк, но момчетата бяха друго нещо. Джейк разбра, че започва да ревнува от онези хлапета. Тя не помръдваше, но не гледаше към него. Джейк се обърна. И осемте момчета ги наблюдаваха мълчаливо.
— Връщайте се да си вършите работата — нареди им Джейк. — Ястреб, вземи Бък със себе си, но внимавай с него, защото е все още слаб. Останалите продължавайте с дамгосването. Не можем да тръгнем за Ню Мексико, докато всичките тия говеда не носят върху себе си доказателство, че принадлежат на мен.
Джейк отново се обърна. Изабел не бе помръднала от мястото си.
— Сега, след като всички си отидоха…
Изабел внимателно приклекна и седна на земята, като събра фустите под себе си. Вдигна нагоре полата си, докато ръбът й едва докосваше върха на обувката.
— Изненадан съм, че все още не си си счупила врата с тези обувки.
— Обувките са хубави, ленени, точно за разходка — отвърна Изабел.
— Имаш нужда от кожени обувки.
— Може би, но нямам. Сега ще видиш ли глезена ми, или ще продължиш да се оплакваш от обувките ми?
Джейк започна да развързва връзките на едната обувка.
— Това необходимо ли е?
