замайването, което предизвикваше допирът на ръцете му до тялото й. Инстинктивно ръцете й се насочиха към кръста й, за да покрият неговите. Да запази равновесие. Чувстваше всеки негов пръст върху ребрата си, дланите му върху хълбоците, а палците — на гърба. Почувства се като уловена в капан и притихна безпомощна във властта му.
Чувството беше странно и много по-различно от това, което усещаше, притисната в прегръдката му, когато я носеше към палатката. Чувстваше се малка и беззащитна, като че ли силите й я бяха напуснали. Чувстваше се напълно обгърната от неуморимата му енергия и жизненост.
— Присвий колене и скачай — нареди Джейк.
Тя автоматично се подчини.
Предишното усещане за ръцете му около кръста й бе нищо в сравнение със зашеметяващата вълна, която обля тялото й, когато тези ръце я вдигнаха и я положиха на гърба на коня. Не можеше да запази равновесие и нямаше за какво да се хване, затова Изабел очакваше да падне от другата страна. Но ръцете на Джейк я държаха като стоманени въжета.
— Хвани се за гривата му и прехвърли крака си от другата страна.
Изабел успя да направи това точно когато Джейк с лекота яхна коня зад нея.
— Да тръгваме.
Изабел не се изплаши от тръскането, когато конят се впусна в лек галоп. Не я интересуваше много дали ще падне, въпреки че бе сигурна, че ще полети с главата напред в най-близкия кактус. Цялото й същество бе разтърсено от допира на тялото на Джейк зад гърба й, от ръцете му, които я придържаха да не падне, от натиска на бедрата му, притиснати плътно към нейните.
Изведнъж я обзе паника, неистов страх и непреодолима нужда да разкъса прегръдката. Дори когато Хенри я нападна, не бе притисната толкова плътно към мъжко мускулесто тяло.
И въпреки това, докато яздеше пред Джейк, притисната в прегръдката му, едно ново чувство се разля като пенливо вино във вените й. То имаше някакъв горчиво-сладък привкус на очакване. Изабел се опита да го отблъсне, но въпреки това чувството не си отиваше, а я обземаше цялата. То я караше да се облегне изцяло на Джейк, подхранваше се от допира с него, разгаряше се от чувственото триене на телата им в такт със стъпките на коня. Обливаха я топли вълни, а в същото време желанието нарастваше у нея, отнемайки постепенно силата от тялото и крайниците й. Изабел почувства, че е започнала да губи и разума си.
За пръв път се сблъскваше със силата на истинско физическо желание. Нямаше съмнение, че именно това изпитваше към Джейк. Изабел желаеше Джейк, желаеше го отчаяно. Това откритие я шокира. Нищо от предишните й чувства към Джейк — това, че го харесваше, че той я привличаше, че обичаше да бъде близо до него, да бъде докосвана от него — нищо не я бе подготвило за изумителната сила на страстта й към него. Това я озадачаваше и плашеше до смърт.
За нейно голямо облекчение Джейк настигна момчетата, преди напълно да си бе изгубила ума.
— Мога ли да дойда утре пак? — попита Уил.
— И аз — обади се Пит.
— Ще видим — отвърна Джейк. — Един като изяви желание, всички тръгвате след него, а това не винаги е добре.
— А мога ли да присъствам и аз при събирането на животните? — отново попита Уил.
Изабел се разтревожи, страхувайки се, че Джейк, който, изглежда, не виждаше тук опасност за никого другиго, освен за нея, ще позволи на Уил да отиде с него.
— Все още не. Преди това имаш нужда от няколко урока по езда.
— Но аз вече знам как да яздя — възпротиви се Уил. — Аз…
— Спомняш ли си какво ти казах по-рано? — отсече Джейк.
— Да — призна Уил, като сведе очи.
— Не го забравяй.
Изабел никога не бе предполагала, че Джейк е благословен с огромно търпение. Изненада се, че досега не бе избухнал. Очакваше да последва неловка тишина, но Уил продължи да бъбри за всички неща, които би могъл да направи, и какво ще се научи скоро да върши. Пит се чувстваше длъжен да му отвърне със същото.
— Дай им една седмица — обади се Чет с весела нотка в гласа. — И току-виж станали готови сами да отведат цялото стадо в Ню Мексико.
Уил не изглеждаше ни най-малко притеснен. Напротив, продължи да засипва Джейк с въпроси, докато стигнаха ранчото.
Преди още да се усетят, пътуването приключи. Изабел с тревога почувства как цялата топлина и сила на тялото на Джейк я напуска, след като слезе на земята. Напрежението в нея намаля, желанието се притъпи, но не изпита очакваното облекчение. Почувства се някак ограбена. Джейк я прихвана за кръста и я свали от коня.
Но не я пусна. Продължи да държи ръцете си на кръста й и да я притиска към себе си. Беше невъзможно да не чувства топлината на тялото му, силата на мускулите му и слабостта в коленете си. Изабел едва се удържа да не обвие ръце около врата му и да не притисне тялото си към неговото.
— Можеш ли да се държиш на краката си? — попита той.
— Да.
— Кракът боли ли те, когато стъпиш на него?
— Не. Ако го пазя достатъчно, докато приготвям вечерята, сигурна съм, че до сутринта ще се чувствам съвсем добре.
— Сигурна ли си?
Изабел се изкуши да му каже, че не може да чака толкова дълго. Че бе изминало прекалено много време, откакто някой се е интересувал как се чувства Но трябваше да добави, че това си е нейна работа, нейна работа беше и да сготви.
Той беше прав. Веднъж след като тръгнеха на път, никой нямаше да изпълнява нейните задължения. Тя трябваше да си върши работата. Знаеше, че Джейк ще постъпи точно така. Още повече, беше говорила с него за добрия пример. Сега беше неин ред.
— Мат е изтощен — каза тя. — Цял ден е бил на седлото, освен това трябва да се погрижи за коня и амуницията му.
— Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако тази вечер някой друг се погрижи за коня му.
— Когато разпредели работата за това пътуване, имаше ли предвид момчетата да се измъкват от задължения, когато могат?
— Не, но…
— Готвенето е моя работа. Не очаквам някой да я свърши вместо мен.
Изабел направи две крачки. С Джейк бе трудно да се говори, особено когато трябваше да си изкълчи врата, за да го погледне в очите.
— Сега по-добре да се заемам със задачите си. Не искам след това да ме обвиняваш, че те откъсвам от работата ти.
Тя се отдалечи, решена да не куца, дори и ако болката бе непоносима. Когато стъпи върху един от безбройните камъни, които покриваха земята, болката едва не я уби. Но Изабел бързо възстанови равновесието си и продължи.
— Брет! — извика тя, когато наближи изгасналия огън. — Имам нужда от вода и дърва. Веднага!
— Глезенът още ли те боли?
Изабел вече бе раздала порциите на момчетата. Взе своята чиния и седна. Джейк се изправи и се доближи до нея, преди още да бе успяла да преглътне първата хапка.
— Не — излъга тя, но въпросът му почти я накара да се разплаче.
Откакто почина леля Деидре, никой не се бе интересувал как се чувства. Повечето пъти хората дори не се преструваха, че тя ги интересува. Беше си мислила, че вече е привикнала. Опитала се бе. Не разбираше защо с Джейк е различно. А Изабел не искаше да бъде.
— Докато готвеше, се спъна няколко пъти.
