непохватна жена, от която с радост би се отървал.
След като Дюпланж я бе нападнал, тя бе сигурна, че никога няма да пожелае да бъде докосвана от друг мъж. Но не можеше да не мисли за докосването на Джейк. След годините, които бе прекарала като гувернантка, бе сигурна, че никога няма да поиска да има свои деца. А сега рискуваше бъдещето си заради всепоглъщащата нужда да вземе под майчинското си крило тези момчета.
Стаята на Джейк беше по спартански оскъдно обзаведена. В нея нямаше нищо излишно или непотребно. Изабел се запита каква ли би казала за него леля Деидре. Най-вероятно изобщо не би му проговорила. Тя беше жена с много високи изисквания, които дори в обществото на Савана изпъкваха ярко.
Родителите на Изабел бяха убити малко след раждането й. Леля Деидре никога не бе споменала за някакви други роднини. Когато Изабел все пак я бе попитала, леля й казваше, че има някакви далечни роднини в Англия.
Изабел никога не бе изпитвала желание да отиде в Англия. Според описанията на леля Деидре това бе странно и студено място, което никога не я бе привличало. Искаше да се срещне с американските си роднини. Леля Деидре само казваше, че ще поговорят за това по-късно.
Само че това „по-късно“ никога не дойде. Един ден леля й получи сърдечен удар, в резултат на който изгуби способността да се движи и да говори. Така се мъчи няколко месеца, след което почина. Тъй като Изабел бе сгодена за мъж от богато семейство, позволиха й да живее в къщата на леля си. След като годеникът й бе убит още в първите дни на войната, всичко се промени. По това време Изабел бе само на шестнайсет години. Дори и да имаше роднини, не ги познаваше. Къщата беше продадена, за да се изплатят дълговете на леля й, а тя бе изпратена в сиропиталище.
Никога нямаше да забрави този ден. Беше самотна, изплашена и все още потресена от смъртта на леля си. Никой не се интересуваше от нея. Със сигурност не и другите обитатели на сиропиталището. Всичките й принадлежности й бяха отнети и изпратени някъде. Дадоха й униформа и от нея се очакваше да се приспособи веднага към живота в сиропиталището, като че ли никога не бе живяла другаде. Сурово я порицаваха затова, че плаче през нощта, тъй като другите момичета не можеха да спят. Момичетата я сочеха с пръст и й се подиграваха за „превзетите“ й маниери. Момчетата бяха не по-малко жестоки, когато им заявяваше, че държанието им е отвратително.
Един ден Изабел избяга, но я намериха и я върнаха.
След този случай тя се научи да се бори. Никога не си спечели истински приятели. Единственото, което постигна, бе, че всички започнаха да се отнасят с нея с уважение, макар и неохотно. С нетърпение бе броила дните, докато навърши нужната възраст, за да напусне.
Когато накрая си тръгна от сиропиталището, беше дълбоко наранена, когато разбра, че никой от тези, които познаваше, не искаше да има нищо общо с нея. Беше напълно чужда в единственото общество, което познаваше. Имаше само достатъчно пари, за да си купи билет за Ню Орлийнс, където си намери работа като гувернантка.
След като напусна семейство Дюпланж, откри, че е много трудно да си намери работа в някое уважавано семейство. Сега вече тя бе жена с минало. Предложението да преподава в едно училище в Остин дойде като отговор на молитвите й.
Там бе намерила момчетата.
Никой друг не се интересуваше от тях. Изабел знаеше много добре какво означава да загубиш топъл, любим дом, да останеш сам и никой да не го е грижа за теб. Леля Деидре бе свръхвзискателна и критична, но любовта й не подлежеше на съмнение.
Шумът от копитата на бързо приближаващ кон прекъснаха спомените й. С облекчение разбра, че това е Джейк, но в същото време се засрами, че бе свършила толкова малко работа. Дотолкова бе потънала в спомените си, че едва бе успяла да изчисти стаята.
Изабел излезе, за да го посрещне отвън.
— Къде скри момчетата? — попита тя.
— В една от пещерите до реката.
— Няма ли фермерите първо там да погледнат?
— Течението на реката е издълбало хиляди такива пещери. Онези негодници не могат да претърсят всичките.
— Но момчетата ще се измокрят и ще им е студено.
— Пещерата е най-доброто място, за което можах да се сетя. Какво правиш?
Тя посочи ведрата с вода, които Уил, Пит и Брет бяха оставили на верандата.
— Ще се заема с почистването на кухнята.
— Зарежи това — каза Джейк. — Можеш да продължиш да готвиш в двора.
Изабел обаче взе едното ведро и се приготви да влезе в кухнята.
— Забравяш, че тези хора са фермери, водещи уседнал живот. Ще им се стори повече от подозрително, че готвя навън, когато имаш чудесна кухня.
„Чудесна“, разбира се, беше твърде ласкаво название за кухнята на Джейк.
— Ако запалиш огън, ще сложа всичко, което се нуждае от миене, в гореща вода. Но първо ще трябва да изхвърлиш боклука. Имаш ли сапун?
— Тук някъде трябва да има.
Докато Джейк разпалваше огъня, Изабел претършува кухнята.
— Тук няма нищо за ядене.
— Знам.
— Но храната ни е почти на привършване.
— Знам.
Тя очакваше нещо повече от този лаконичен отговор.
— Значи ще трябва да купиш. Колко време ще отнеме?
— Три или четири дни.
— Това означава, че ще трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро.
Джейк впи поглед в огъня, който вече гореше буйно.
— Ще трябва да вземем с нас няколко крави.
— Но това ще ни забави.
— Нямам пари — призна накрая той. — А тук никой не би ми дал кредит. Проклетите фермери се погрижиха за това.
Изабел осъзна, че той се колебае да й каже, защото се смущаваше и му е неудобно да си признае, че е изправен пред разорение.
— Аз имам пари — каза тя.
— Няколко долара няма да ни свършат работа. Имаме нужда от хранителни запаси за дванайсет човека, и то за не по-малко от четирийсет дни.
— Парите са в злато.
— Още по-добре, но…
— Двеста долара.
Джейк замръзна.
— Но как, по дяволите, имаш двеста долара в злато? Мислех, че в целия щат няма толкова пари.
— Даде ми ги агенцията. Парите бяха за фермерите.
— Не мога да ги взема.
— Парите са предназначени за този, който вземе момчетата. Ти го направи, така че са твои.
Джейк се колебаеше. Изабел разбираше, че гордостта не му позволява да приеме каквото и да било от някой друг, особено от жена. Е, и нейната гордост доста пострада. Не виждаше защо неговата трябваше да остане непокътната.
В този момент Уил влетя в стаята:
— Някакви мъже приближават насам!
ГЛАВА 12
Фермерите изглеждаха много по-различно, отколкото си ги представяше Изабел. Тя очакваше да види
