солидни, пълни мъже, облечени с домашно тъкани дрехи. Очакваше да карат големи фургони. Но видя сухи, неприветливи, брадясали мъже, чиито характер явно бе не по-малко опърничав от този на мулетата, които яздеха.
Дори и ако никога не се бяха отнасяли лошо с някого, Изабел не би поверила момчетата на тези хора.
— Остави аз да говоря — каза Джейк.
Изабел с радост се съгласи. Не беше в състояние да произнесе и дума. Брет и Пит излязоха от бараката за спане, за да видят какво става. Тя им даде знак да се приближат. Те се втурнаха през двора, като хвърлиха поглед през рамо, като че ли се страхуваха да не би някой от мъжете внезапно да се опита да ги хване. Уил се приближи до Джейк и се притисна към него. Брет и Пит се изправиха от двете страни на Изабел.
— Тези ли мъже щяха да ни вземат? — прошепна Уил.
— Точно тези.
— Не ми харесват.
— Нито пък на мен. Сега млъкни и си дръж езика зад зъбите. Не искаме те да си помислят, че знаем нещо за Зийк и Бък.
Изабел изведнъж осъзна, че с Джейк бе настъпила някаква промяна. Това бе станало толкова незабележимо, че в първия момент не усети нищо, но след това забеляза, че той е станал някак си по- висок, по-заплашителен, а стойката му на седлото бе някак по-скована. У него се усещаше напрежение и тревога. Джейк носеше револвера си, нещо, което досега не бе забелязвала. Бе преместил Уил от лявата си страна, така че дясната му ръка да може да грабне револвера при пръв удобен случай.
Джейк се готвеше да ги защити. Точно това бе причината за промяната у него. Изабел бе сигурна, че Джейк дори и сам не осъзнава това.
В този момент я заля вълна от благодарност към него. Това я изненада, но не повече от удовлетворението от факта, че Джейк наистина се готвеше да защити нея и момчетата. Какво се бе случило за толкова кратко време, че свадливият самотник се бе превърнал в мъж, който приемаше момчетата и отговорността за тях, отговорност, която приемаше съвсем сериозно? Изабел хвърли поглед към Уил. Джейк бе обгърнал раменете му с ръка, като несъзнателно го бе привлякъл към себе си.
Изабел бе трогната до дъното на душата си. Сълзи замъглиха погледа й. Как бе пропуснала да види тази част от характера на Джейк? Уил и Пит я бяха усетили почти веднага. Единственото, което бе виждала у него, бяха лошите му маниери, грубата му външност и често повтаряното изявление, че не иска да има нищо общо с момчетата. И въпреки това при първия знак за опасност той дори за миг не се бе поколебал да ги защити всички.
Изабел се почувства горда, че стои до такъв човек. Той беше мъж, на когото една жена можеше да разчита изцяло, който щеше да се погрижи за нея, без да мисли, че върши нещо специално. Изабел забеляза, че той плъзва ръка към дръжката на револвера си. Едва не се разсмя от реакцията на фермерите. Те се страхуваха от него. Преди няколко дни този факт сигурно щеше да я ужаси. Сега я караше да се усмихва.
Фермерите спряха мулетата си пред къщата. Не слязоха от седлата, а само мълчаливо наблюдаваха Джейк.
— Не знаехме, че си си взел жена — проговори накрая Ноа Ландесфарн.
— Това е братовчедка ми Изабел — отвърна Джейк. — Дойде да живее при мен с трите си момчета.
— Не знаехме, че имаш някакви роднини тук.
— Тя е от Джорджия — продължи Джейк. — От Савана.
Изабел не разбра защо изпита желание да заговори.
Като че ли думите сами излязоха от устата й.
— Как сте? — поздрави ги тя, подчертавайки южняшкия си акцент дотолкова, че Пит я погледна изненадано. Тя само го стисна лекичко за рамото. — Хубаво е да знам, че имам съседи. Толкова съм самотна, откакто дойдох тук — продължи тя с ужасно провлачен глас. — Надявам се, че жените ви ще ни посетят тук и ще можем да се опознаем.
Фермерите втрещени се взираха в нея.
— Виждали ли сте някого насам? — попита Ноа.
— Никой, освен двама команчи, но това беше преди седмица. Търсите точно определен човек?
— Едно момче! — избухна Рупърт Рейзън, но веднага млъкна, след като погледна Ноа, който му даде знак да се успокои.
— Едно от нашите момчета миналата нощ не се прибра — обясни Ноа. — Безпокоим се, че може да се е загубило. Момчето все още не познава добре околността.
— Сигурно сте се побъркали от притеснение — отбеляза Изабел. — Сигурно и аз ще се побъркам, ако някое от моите момчета се изгуби в тази пустош. Как се казва вашето момче?
Ноа се втренчи удивено в нея.
— Зийк Зийк се казва.
— Хубаво име. На колко е години?
— На шестнайсет.
— Не сме виждали никого — изръмжа Джейк.
— Помислихме си, че може да е поело насам. Той няма храна.
— Дори и да дойде тук, едва ли ще намери кой знае какво. — Изабел хвърли към Джейк изпълнен с укор поглед. — Бюфетът на братовчеда Джейк е празен като църковна дарителница. Точно преди да дойдете, му казвах, че трябва да отиде в града и да купи продукти. Не мога да правя питки от едното нищо. Казвам ви: разполагах с повече храна, когато Шърман дойде и войските му отнеха почти всичко, каквото имахме.
Изабел бе ужасена от собствения си глас. Леля Деидре се бе трудила упорито в акцента на Изабел да не остане и най-малка следа от повлачения говор на Савана, а ето я сега, говореше така, като че ли бе израсла в тресавищата край реката.
— Мислите ли, че може да се крие в някой от каньоните край реката? — попита Джейк.
— Той трябва да е все някъде — отвърна Ноа. — Не може да е стигнал далеч пеша. — Ноа обходи с поглед цялото ранчо, след което се спря на корала. — Виждам, че си уловил някои от конете си.
— Те са за момчетата — отвърна Джейк. — За съжаление, могат да управляват само фургон.
— Момчетата изглеждат твърде малки, за да работят с добитък.
— Така е — съгласи се Джейк. — Но си мисля, че поне могат да се научат да държат животните настрани от нивите ви.
— Това няма да отмени дълговете, които трябва да ни платиш.
Темата беше изчерпана, след което се възцари тишина. Очевидно фермерите нямаха намерение да си тръгнат, докато все още изпитваха съмнения.
— Можем ли да поогледаме?
— Не и без мен — отвърна Джейк. — Не ви вярвам.
На фермерите това съвсем не се хареса, но никой не каза нищо.
— Ами помещението за спане? — обади се един от тях. При това предложение Джейк се разсмя.
— Дори и беглец не би се приютил там. Братовчедката Изабел първо строи момчетата да почистят помещението, така че да могат да го използват. Вижте сами, ако искате.
Рупърт слезе от седлото и се запъти към постройката. Момчетата бяха измъкнали навън всички одеяла, матраци, столове, една маса, седла и конски амуниции, всичко, което можеше да бъде преместено. Беше очевидно, че в бараката не се криеше никой.
— Надявам се, нямате нищо против, ако продължим работата си — заяви Изабел. — Казах на момчетата, че няма да получат вечеря, докато не изчистят идеално, а и аз си имам работа в къщата. Никой мъж, изглежда, не може да поддържа свястно една кухня.
Мъжете отново се втренчиха в Изабел, като че ли никога не бяха чували жена да говори.
— Хайде, момчета, залавяйте се за работа! Времето напредва. Хайде, размърдайте се! — викна тя, когато видя, че те продължават да стоят като заковани на местата си. — Тези хора няма да ви изядат. — Тя се разсмя.
