Но фермерите запазиха неприветливите си физиономии. Момчетата бавно се запътиха към бараката. Уил хвърли няколко пъти умоляващ поглед към Джейк.
— Вашият чичо Джейк трябва да помогне на тези хора да намерят момчето си — продължи Изабел. — Надяваме се, че не се е загубило. Представете си само колко щяхте да сте гладни, ако бяхте пропуснали вечерята и закуската си.
Единият от мъжете погледна Изабел и се намръщи.
— Момчетата ядат винаги така, като че ли всяко ядене им е последно — каза Изабел. — Ако вашето момче беше някъде наоколо, сигурна съм, че щеше да дойде при нас. Приятен ден.
Изабел им обърна гръб и се отправи към къщата. В мига, когато вратата на кухнята се затвори след нея, тя се облегна на вътрешната й страна. Коленете й трепереха. Не знаеше откъде бе събрала смелост да говори с онези ужасни хора по този начин. Нито пък разбираше откъде бе намерила подходящите думи.
Приближи се до прозореца. Момчетата бяха подновили работата си в помещението за спане, но вниманието им бе насочено повече към фермерите, отколкото към чистенето. Джейк не бе помръднал. Наблюдаваше как мъжете претърсваха ранчото му. След това ги поведе към потока. Миг по-късно всички изчезнаха зад дърветата.
Изабел изпусна въздишка на облекчение. Нямаше да може истински да се отпусне, докато фермерите не си тръгнеха, но все пак бе някакво успокоение, че поне се скриха от погледа й.
Уил се появи почти веднага и се втурна в кухнята.
— Дали ще намерят Бък и Зийк?
— Не. Джейк няма да допусне това да се случи. Сега се връщай в бараката. Нали не искаш да си помислят, че нещо не е наред?
— Ще се върнат ли? Страх ме е от тях.
— Не трябва да се страхуваш от тях. Джейк няма да позволи никой да ви нарани.
— Той ще ги застреля ли?
Изабел бе ужасена, че Уил изобщо си бе помислил за такава възможност.
— Може би трябва да ги последваме — предложи момчето. — Може да сторят на Джейк нещо лошо. Видях, че той има карабина. Знам как да стрелям с нея.
Уил не знаеше нищо за карабините, нито пък за изкуството на проследяване на дири.
— Няма причина Джейк да застрелва когото и да било. Когато онези мъже не открият Зийк, просто ще си тръгнат.
— Мога ли да отида с Джейк да доведем Бък?
— Може би, но ако сега не се върнеш да помогнеш на Пит и Брет, няма да отидеш никъде.
Уил се върна в бараката умишлено бавно. Мислеше си какво ли би било да може да проследи тези проклети фермери. Изабел реши да продължи с почистването на кухнята. Не беше нужно точно в този момент да прави това, но работата щеше да отвлече мислите й от тревогата за Джейк.
Джейк никога не бе харесвал фермерите, но през последния час бе започнал да ги презира. Те дори не си правеха труда да крият намеренията си от него. Заплахи като „Ще му скъсам задника от бой, когато го пипна“ и „Следващия път ще окова проклетия негър към някоя желязна колона“ го караха да изпитва непреодолимо желание да ги завърже един по един зад препускащи коне и да остави животните да ги влачат.
Джейк обаче пределно ясно си даваше сметка, че това не би помогнало нито на него, нито на момчетата, затова той ги изведе от потока, прекосиха няколко каньона, след което продължиха покрай реката, отдалечавайки се все повече и повече от мястото, където се бяха скрили момчетата.
— Ами ако е тръгнал в противоположната посока? — попита един от фермерите.
— В такъв случай не би пристигнал тук — отвърна Джейк. — Най-вероятно се е отправил по течението на реката към Нюкъмърс Кросинг. Момчето може ли да плува?
— Не знам — обади се Ноа.
— Тогава, предполагам, че младежът се е отдалечил от реката. Когато започнат пролетните дъждове, тя приижда много бързо.
Рупърт искаше да претърсят реката Джейк не вярваше те да открият скривалището на момчетата, но пък сигурно щяха да видят отпечатъци от стъпки в пясъка или калта. А ако откриеха дири, никога нямаше да му повярват, че не е виждал момчетата.
— Претърсете я, щом искате — каза той с възможно най-спокоен тон. — Но аз си имам работа и възнамерявам да се върна към нея.
С тези думи Джейк им обърна гръб и започна да изкачва един малък каньон, като постепенно се отдалечаваше от реката. След кратко колебание фермерите го последваха. След като пристигнаха в ранчото, те почти не обърнаха внимание на момчетата или на бараката за спане. Никой от тях не даваше знак, че има намерение да се сбогува с Изабел или с момчетата. Просто скочиха на седлата и се обърнаха към Джейк.
— Ако видиш момчето, ще ни уведомиш — каза Ноа.
— Разбира се, но според мен момчето вече е стигнало Нюкъмърс Кросинг.
Мъжете излязоха от двора на ранчото, без да си дадат труд да му отговорят Джейк изпусна въздишка на облекчение. Безпокоеше се дали мъжете знаят, че Зийк е избягал не пеша, а на кон. Очевидно, след като не липсваше някой от техните коне, те не бяха сметнали за нужно да потърсят следи.
— Отидоха ли си? — попита Изабел, която в този момент излезе на верандата.
— Да.
— Кога смяташ да доведеш момчетата обратно тук?
— Не и преди полунощ.
— А ще отидеш ли сега в лагера при животните?
— Не. Нямам доверие на тези хора. Мисля, че е напълно възможно да решат да оставят някого да ни наблюдава Не искам да разберат за другите момчета, както и за това, че дамгосвам стадото си. Искам да съм поне на сто мили оттук, когато разберат, че съм си отишъл.
— Кога ще тръгнем?
— Веднага след като купим провизии.
— И кога ще стане това?
— Утре сутринта. Сега възнамерявам през останалата част от деня да уча момчетата да яздят.
Джейк бе уморен и ядосан. Беше отвел Уил и Пит на езда през хълмовете. Трябваше буквално да хване коня на Уил за юздите, за да накара момчето да се върне в ранчото.
— Искам да помагам при събирането на говедата — настояваше момчето. — Мога да го правя. Няма да падна от коня, обещавам.
— Аз също — добави Пит. — И аз мога да стоя стабилно на коня, Джейк.
Всъщност Пит наистина бе по-добър ездач от Уил. На неговата възраст, една година по-голям от Уил и по-силен от него, Пит бе несъмнено по-умел. Но и двете момчета нямаше да могат да хвърлят ласо поне още няколко години, но можеха да яздят отстрани на стадото и да внимават някое животно да не се отдели от другите.
Не, Пит и Уил се справяха добре. Причината за безпокойството на Джейк бе Брет. Брет не искаше да се научи да язди. Досега дори не се бе приближил до някой кон, нито пък бе помогнал при обяздването. Всъщност дори не бе влязъл в корала. Джейк не разбираше какво не беше наред.
Изабел излезе от къщата и се отправи към тях. Джейк повдигна учудено вежди. Тя носеше пола, осем или девет инча над земята, така че той можеше да види много повече от глезените й. Не можеше да си представи какво я бе прихванало.
— Как се справят момчетата? — попита тя.
Джейк бе сигурен, че ги бе наблюдавала от прозореца на кухнята.
— Справят се отлично, особено Пит. При него всичко идва съвсем естествено. Когато порасне, ще стане първокласен каубой. — Джейк зачака тя да обясни необичайната дължина на полата си.
— Само ме виж, мис Дейвънпорт — заяви Уил с истинска гордост и подкара коня в галоп през корала.
— Не язди ли прекалено бързо? — попита разтревожена Изабел.
— Не. Всъщност язди много добре.
