Изабел си каза, че няма причина да бъде толкова доволна, че той я бе наблюдавал. Ако сърцето й ускори малко ритъма си, ако се чувстваше малко замаяна, то бе от дима, който бе вдишала, докато бе разпалвала огъня и бе готвила.
— Земята тук е камениста. Всички се спъват.
— През останалата вечер трябва да си почиваш. Нека Уил и Пит да почистят.
— Така и смятам да направя.
Той седна до нея и започна да се храни с настървение. Очевидно не му правеше впечатление, че бобът е станал почти на каша, а беконът е твърд.
— Момчетата все още са слаби и с недоразвити мускули — каза той. — Но един месец на седлото ще поправи това.
Очевидно той вече бе престанал да се тревожи за глезена й. Изабел се радваше, че момчетата се справяха по-добре, отколкото бе очаквала, но точно сега не искаше да говорят за тях. Беше изморена, глезенът я болеше, едва успяваше да яде храната, която сама беше сготвила, и страшно й беше омръзнало винаги да мисли за някого другиго.
И все пак, нямаше избор. Момчетата бяха причината да са заедно. Без тях, тя никога нямаше да се върне в ранчото му. И със сигурност нямаше да се съгласи да тръгне за Ню Мексико.
— Много ще се радвам, ако ги научиш на всичко, преди да пристигнем в Санта Фе — каза тя, опитвайки се да скрие раздразнението си от факта, че Джейк бе изгубил интерес към нея. — Важно е те да могат да си намерят работа.
— А какво ще правиш с по-малките? Те не могат да бъдат наети като каубои.
— Не знам.
— Можеш да ги върнеш в Остин. Брет е малко поизрасъл, но Уил и Пит са достатъчно малки, за да…
— Не.
— Не можеш сама да се грижиш за тях.
— Ще измисля нещо.
Изабел искаше той да си тръгне. Не искаше да се опитва да направи някой друг щастлив, когато самата тя не беше щастлива. Искаше да остане сама, за да си даде съчувствието и съжалението, които никой друг не можеше да й даде. Нямаше да й е нужно много време. Глезенът й щеше да се оправи след ден-два.
Но причината не беше в глезена. Чувствайте се потисната и необичана от никого. Не й се случваше често, но от време на време самотата я обземаше с цялата си мощ. Обикновено успяваше да се убеди, че това всъщност не е важно, но днес не беше така. Ако утре й се случеше нещо, никой нямаше да си спомня за нея. А това бе трудно да се приеме.
— Защо тази вечер не спиш в къщата?
— Какво? — Бе изпуснала нишката на разговора им.
— Можеш да спиш тази вечер в къщата. Там ще ти е по-удобно, отколкото във фургона.
— Не, благодаря Всичко ще е наред.
— Можеш да се нараниш, като се качваш и слизаш.
— Безпокоиш се, че няма да мога да направя закуската утре сутринта?
— Безпокоя се за това, че можеш наистина да си изкълчиш глезена. В такъв случай ще съм принуден да те оставя тук. Не мога да се справя сам с всичките тези момчета.
Е, предположи тя, в известен смисъл той наистина се интересува.
— Още повече, за теб не е подходящо да спиш навън. Жена като теб заслужава къща с дървен под и завеси на прозорците.
Изабел не бе сигурна дали той й прави комплимент, или я обижда.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че нямам никаква работа с вас в онова пътуване до Ню Мексико?
— Това, което искам да ти кажа, е, че не желая отново да се нараниш.
Той наистина изглеждаше разстроен. Изабел се почувства по-добре.
— Благодаря. С удоволствие приемам предложението ти. Той изглеждаше толкова изненадан, че тя едва не се разсмя. След това Изабел се изправи на крака. Чувстваше се много, много по-добре. Все пак тази нощ щеше хубаво да се наспи.
Джейк не изпитваше никакво желание да се връща отново в лагера. Знаеше, че не трябва да оставя стадото без надзор през нощта, но не можеше спокойно да остави Изабел, която нямаше кой да защитава, освен куп невъоръжени момчета. Можеше да им даде един револвер, но не знаеше кое момче стреля най- добре, на кое момче можеше да се довери, че проявява достатъчно благоразумие, докато разбере по какво или кого стреля, което нямаше да си помисли веднага за бягство, след като е получило кон и оръжие.
Изабел и сираците й му даваха възможност да спаси ранчото си, но, от друга страна, усложняваха неимоверно живота му. Сега беше по-зле и от армията. В армията поне му даваха храна и оръжие. Тук от него се очакваше да осигурява всичко.
Е, добре, утре щеше да изпрати някои от момчетата да спят в лагера. Дотогава стадото просто само трябваше да се погрижи за себе си.
Изабел се почувства извънредно доволна, когато се събуди малко преди зазоряване. Облече се бързо и излезе, за да събуди Брет. Тревата беше натежала от утринната роса. Докато приготви всичко необходимо за закуска, краката й бяха мокри. Наистина имаше нужда от нови обувки.
Момчетата се бяха разпръснали наоколо в импровизирания лагер и спяха дълбоко. Изабел с облекчение забеляза, че те се бяха завили презглава с одеялата. Предположи, че Джейк ги бе накарал да го сторят.
След това се зае да приготви кафето. Най-накрая разполагаше с тридневна утайка. Изабел не можеше да си представи защо някой би искал такова кафе, но нямаше нищо против да го прави, стига Джейк да не изискваше от нея да го пие.
Докато кафето завираше, тя взе една голяма тенджера и започна да удря по нея с най-голямата метална лъжица, която можеше да намери. Шумът беше оглушителен.
— Закуската ще стане след няколко минути — извика тя. — Имате време само да си обуете обувките и да си измиете лицата.
— На кого му е притрябвало чисто лице, за да яде? — чу се сънен глас.
Изабел бе смаяна, когато разбра, че гласът принадлежи на Джейк.
ГЛАВА 11
— Какво правиш тук?
Едва след като думите излязоха от устата й, Изабел се ядоса на себе си за надеждата, която в миг покълна в сърцето й: че неговото оставане може да има нещо общо с нея.
— Бях прекалено изморен да се връщам в лагера.
— Ами кравите ти?
След като той явно нямаше намерение да й каже, че е останал заради нея, защо все пак продължаваше да му задава въпроси?
— От много време те сами се грижат за себе си. Предполагам, че още една нощ не е от значение. Като че ли подушвам миризма на кафе…
— Докато станеш и се измиеш, ще е готово.
Момчетата се бяха скупчили наблизо и чакаха да видят какво ще направи Джейк. Изабел бе сигурна, че ако той откажеше да се измие, същото щяха да направят и те.
— Хайде — викна им Джейк. — Малко студена вода от потока ще ви разсъни. Ако се качите на някои от конете полузаспали, през останалата част от деня ще сте заети единствено с това да махате бодилите от себе си.
Изабел ги проследи с поглед — мъж, водещ след себе си шест момчета.
— Уил подскача около Джейк като малко кученце — обади се презрително Брет.
Изабел не знаеше защо Уил така се бе лепнал за Джейк, но се радваше, че момчето имаше пример, който да следва. Момчетата едва се бяха върнали, когато Люк дотича откъм корала.
