каже:
— Не се тревожи, ако видиш двойка гърмящи змии. Държа ги, за да унищожават мишките.
Изплашеният поглед, който тя хвърли наоколо, успокои донякъде раздразнението му. Дори се почувства виновен, че я бе уплашил.
— Наистина ли тук има гърмящи змии?
— Да, но те няма да те безпокоят, ако ти самата не ги закачаш. Викни, ако имаш нужда от нещо. Момчетата ще те чуят.
— А ти къде ще бъдеш?
— С Нощния ястреб и Бък.
Изабел изглеждаше притеснена и малко уплашена.
— Ще идвам при теб от време на време, за да проверя как си.
— Няма да е необходимо. Всичко ще е наред.
Типично по женски. Когато мислеше, че той ще я изостави, се бе уплашила. Но веднага след като бе разбрала, че той няма да бъде далеч, настояваше, че няма нужда от помощ. Докато е жив, нямаше да може да разбере жените или защо изпитва дори и най-малкото привличане точно към тази.
Но фактът, че тя го привличаше, си оставаше. Нямаше значение, че тя не беше подходяща жена за него. След онова, което бе направила майка му, би бил истински глупак дори да си помисли да прекара и час повече в компанията на Изабел. У нея имаше нещо, което го караше да забравя всичките си предишни решения и клетви. Не можеше да се отърве от чувството, че с нея всичко ще бъде различно.
Изабел откри, че ако протегне крака си напред и го положи внимателно на земята, глезенът й не я боли. Е, не много. Трябваше да остане в това положение дълго време, но скоро бе готова да закрещи от скука. Наблюдаваше момчетата, които хващаха с ласата си и дамгосваха безброй говеда. Между най-големите момчета от време на време все пак избухваха нови конфликти и препирни, но постепенно успяваха да си създадат система на работа.
Изведнъж под крака й се търкулна камък и тя изкриви лице в болезнена гримаса. Беше решила да се върне назад пеша, тъй като се страхуваше, че Джейк отново предложи да я носи, а тя трябваше на всяка цена да го избегне. Не искаше тялото й да реагира по начин, който нито разбираше, нито искаше да приеме. Не беше толкова трудно, когато беше сигурна, че той се стреми да я ядоса Но вече не мислеше, че Джейк не я харесва. Осъзнаваше също, че и тя на свой ред не го мрази.
Всичко беше толкова объркващо. Изобщо не бе изпитвала такива чувства към годеника си. Защо това трябваше да се случи сега и с мъж като Джейк?
Под крака й се търкулна още един камък. Изабел спря за момент да си почине. Огледа се наоколо из тази негостоприемна земя. Не можеше да разбере защо Джейк я обича толкова много. Тя беше осеяна със скалисти хълмове и прорязана от дефилета, проломи и каньони, достатъчно големи, за да скрият цяло стадо говеда. Изабел би била щастлива да я отстъпи на фермерите, индианците или на всеки друг, който би я поискал.
Изабел пристигна в корала малко след като Джейк и момчетата бяха докарали друга група животни. Стояха неподвижно на седлата и наблюдаваха кравите, които се мъчеха да намерят път навън. Изабел се запита колко ли животни може да събере каньонът. Сега, изглежда, в него имаше стотици животни.
— Тъкмо се канех да дойда да те взема — каза Джейк. — Време е да се връщаме.
— Има много време, докато се стъмни — обади се Шон. — Не съм изморен.
— Ти може да не си, но конят ти е изморен — отвърна Джейк. — Не искам да го подлагам на риск някое животно да го нарани.
— Мога ли да седна на коня ти зад теб? — попита Уил. Изабел не разбра защо Джейк хвърли кратък поглед на Мат. Нито пък й стана ясно защо изражението на момчето бе гневно заплашително. Не можеше да се сети за никаква причина Мат да ненавижда Джейк.
— Ще яздиш с брат си.
— Ами аз? — осведоми се Пит.
— Хайде, хлапако — викна Шон. — Подай ми ръка. Ще яздиш с мен.
— А мис Дейвънпорт как ще се върне? — попита Чет.
— Ще вървя пеша — отвърна Изабел.
— Невъзможно — намеси се Джейк. — Щети отнеме повече от час, дори ако кракът ти беше здрав. Никога няма да можеш да изминеш това разстояние, без да нараниш крака си лошо.
Колкото и да не й се искаше, трябваше да признае, че Джейк е прав, особено когато това означаваше да признае, че тя е направила грешка, но нямаше никакъв избор.
— Ако оседлаеш кон и за мен, ще се опитам да се задържа на седлото, докато пристигнем обратно вкъщи.
— Не сме довели повече коне.
— Ако искате, можете да яздите моя кон, мис — обади се Чет. — Можете да яздите без седло, ако така ще се чувствате по-удобно.
— В това място няма и един кон, на който бих могъл да се доверя, за да кача Изабел да язди без седло или настрани — каза Джейк.
Изабел не искаше да спори. Самата мисъл да се опита да язди един кон без седло я караше да потръпва от страх.
— Ще яздиш моя кон — каза Джейк. — Аз ще вървя пеша.
— Така ще се върнем вкъщи след цяла вечност — оплака се Уил.
— Знам — отвърна Шон. — Мис Дейвънпорт може да язди с Джейк неговия кон.
— Не ставай смешен, аз…
— Това е идеалното разрешение — прекъсна я Чет. — Ако мис Дейвънпорт язди без седло, няма да има за какво да се държи. А по този начин Джейк може да е зад нея и да я придържа да не падне.
— Мис Дейвънпорт дори за миг не би помислила над подобна възможност — отвърна Джейк. — Това изобщо не е подходящо за една дама, тя не може да язди, а освен това не може да ме понася.
— Той вероятно се срамува от жени — обърна се Шон към Чет. — Имах такъв чичо. Той не можеше дори да се доближи до жена, без да се изчерви. Започваше да заеква и да се суети и върти, като не ли имаше оси в панталоните.
— Когато се качва на коня, ще видите глезените й — каза Джейк.
— Не виждам това да има някаква значение — добави Чет. — Ти вече си ги виждал, а ние няма да гледаме.
Джейк стрелна момчетата с мрачен поглед. Шон се хилеше и очакваше решението му. Чет изглеждаше доволен, че са намерили разумно решение.
Изабел отвори уста да каже, че нито на този, нито на онзи свят няма да я видят да язди заедно един кон с мъж, но веднага я затвори. Ако ще пътува до Ню Мексико, ще й се наложи да върши много неща, за които не би и помислила, ако бе останала в Савана. Да язди по този начин с един мъж, може да се окаже най- приемливото от тях.
— Ще трябва да яздиш по мъжки — поясни Джейк. Положението беше от ясно по-ясно — или трябваше да върви пеша, или да язди. Изправена пред тези две възможности, да направи избор, беше лесно.
— Ще яздя — каза тя.
Джейк промърмори под нос една от най-цветистите си ругатни, след това слезе от коня. Свали седлото и го подаде на Чет.
— Тръгвайте — обърна се той към момчетата. — Ще ви настигна.
— А сега — започна Джейк, след като момчетата се бяха отдалечили, така че вече не ги виждаха — ще те вдигна на гърба на коня. Ще трябва да вдигнеш десния си крак и да го прехвърлиш от другата страна. В противен случай ще паднеш. Мислиш ли, че можеш да го направиш?
Изабел бе сигурна, че няма да може.
— Разбира се, че мога — каза на глас.
Но както и по-рано, когато той я носеше към лагера си, и сега Изабел се оказа неподготвена за
