— Имаш нужда поне от още един ден почивка. Раните на гърба ти трябва да зараснат — каза Джейк. — Все още си твърде слаб.
Бък изобщо не остана доволен от това решение, но го прие. Не можеше да се каже обаче същото за Уил. Той последва Джейк до корала, като през цялото време го умоляваше да го вземе.
— Ако се държиш добре, тази вечер ще ти позволя да яздиш някой от конете.
Това не задоволи Уил, но все пак молбите му станаха някак по-вяли. В този момент Изабел взе решение. Момчетата бяха вече на седлата, когато достигна корала.
— Искам да дойда с теб — заяви тя.
Джейк я погледна смаяно, като очевидно си мислеше, че е полудяла.
— Не можете да дойдете и да гоните говеда — обади се Шон, изказвайки на глас мнението и на другите момчета.
— Нямам никакво намерение да гоня говеда — отвърна Изабел. — Искам да видя естеството на работата, която очакваш да вършат тези момчета — последните думи бяха предназначени за Джейк.
— Нямам време да се занимавам със зрители — отсече Джейк. — Това е работен лагер, а не място за жена, която дори няма кон.
— Тогава ме научи да яздя.
— Нямам време. Още повече че е невъзможно да се научиш, облечена с рокля.
Изабел изобщо не се бе замисляла за облеклото си.
— Мога да управлявам фургона.
— Оттук до лагера има най-малко две „аройо“, през които не можеш да прекараш фургона.
— Ще го направя.
— Ще се изгубиш.
— Можеш да ми покажеш пътя.
— Ще ми отнеме твърде много време.
— Тогава някое от момчетата може да ми покаже.
— Те не познават пътя. Освен това не можеш да оставиш малките момчета сами.
— Изобщо не си имал намерение да ме вземеш.
— Не и днес.
— Ще трябва да си поговорим за това — настоя тя.
— Разбира се.
Джейк се отдалечи, нетърпелив, както си помисли Изабел, да се махне, преди да го е помолила за нещо друго. Той си мислеше, че е спечелил. Но тя не бе намерила свое място в обществото в Савана и не бе оцеляла при ужасните условия в сиропиталището, не беше избягала от Хенри Дюпланж с непокътната невинност, за да бъде победена от един ранчеро, за когото бе много по-удобно да живее на открито, отколкото в къщата си.
Джейк Максуел трябваше да учи много, за да разбере жените от Савана.
— Това няма да му хареса — каза Уил, ситнейки до Изабел.
— Направо ще превърти — добави Пит, като очевидно очакваше с нетърпение бурята, която щеше да се разрази между тях.
— Точно на това се надявам — отвърна Изабел. — Но мистър Максуел е зрял човек и не би показал такава липса на контрол.
Както се оказа обаче, бе сбъркала.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева той, когато я видя. — И защо си довела и малките нехранимайковци?
Джейк не слезе от коня, а препусна направо към тях. Уил и Пит се отстраниха от пътя му. Изабел отказа да се отмести дори когато почувства горещия дъх на коня върху страната си.
— Дойдох да видя какво правите в този лагер — отвърна тя толкова спокойно, колкото бе възможно при тези обстоятелства. — Тъй като се оказа невъзможно да използвам кон или фургона, за да стигнем дотук, реших да вървим пеша.
— Проклятие, жено, разстоянието е почти три мили. Нищо чудно да получиш топлинен удар.
Пътят наистина бе дълъг. Краката я боляха ужасно и тя отдавна се бе отказала да се преструва, че по роклята й няма петна от пот.
— Жените съвсем не са така крехки, както, изглежда, си мислите, мистър Максуел, дори и тези от Савана. — Изабел се огледа наоколо, надявайки се да намери някаква сянка или място, където би могла да седне. Не видя нищо такова. Боже господи, как можеше Джейк да живее тук? Какво правеше, когато вали дъжд? Или сняг?
— Ще трябва да се върнеш.
— Ако си мислиш, че след като ми отне цял час, за да стигна дотук, просто ще се обърна и ще си тръгна, значи ти си този, който може да получи топлинен удар.
— Кога ще експлодира? — попита шепнешком Уил. Той продължаваше да стои близо до Изабел, въпреки че Пит вече се бе отдалечил в посоката на шума, който идваше иззад боровете.
— Какво каза той? — настоя Джейк.
— Пит предрече, че ще избухнеш в ужасен гняв, когато ме видиш. Уил чака с нетърпение фойерверките. Надявам се, че няма да го разочароваш.
Изабел бе потна, изморена и ядосана, но при реакцията на Джейк неволно се разсмя. Той изглеждаше така, като че щеше да се пръсне, вероятно изпълнен с грубост и не много ласкателни неща, които искаше да й каже. Изабел не знаеше дали това е гордост, или обикновено мъжко нежелание да нагрубява жена, но той успя да овладее чувствата си. Изглеждаше така, като че ли страдаше от лошо храносмилане. Може би резултат от това, че постоянно ядеше боб и бекон.
— Тъй като така и така си тук, можеш да видиш какво правим — каза той и подкара коня си напред. — Лагерът не е далеч.
Изабел не бе очаквала, че той ще й предложи да язди с него, но не бе и очаквала, че ще язди, докато тя върви пеша.
— Докато вървя, можеш да ми опишеш околността — каза тя, опитвайки се в гласа й да не проличи гневът, който бушуваше в гърдите й. — Кажи ми как се наричат растенията, които растат тук. Пейзажът ми е непознат.
Джейк не се хвана на тази уловка.
— Какъв е този шум? — осведоми се Уил.
— Дамгосваме животните. Трябва да призная, че на кравите не им се харесва много.
Като чу това, Уил хукна напред.
— Стой зад оградата! — извика след него Джейк. Подкара коня си след Уил, след това се обърна, както си беше на седлото. — Идваш ли?
Изабел просто не можеше да повярва на ушите си. Той щеше да препусне с коня си, а нея ще я остави да върви! Това вече беше прекалено, дори за мъж, който предпочиташе да спи на земята.
— Ще се наложи да ми дадеш малко време. Съмнявам се, че ще мога да тичам толкова бързо като коня ти.
Ето, ако това не го накара да осъзнае колко е груб, нищо не би могло да се направи.
— В такъв случай трябва да тичаш по-бързо.
Изабел сви ръце в юмруци. Едва не си прехапа езика, за да не му изкрещи парливия отговор, който й дойде на ума. Никога нямаше да направи нещо толкова недостойно за една дама, като да хукне презглава след коня му, дори и ако той я оставеше да се прибира сама.
Изабел вдигна глава. Той се усмихваше. Беше го направил само за да я подразни. Тя нямаше да му позволи да я измъчва. Беше оцеляла сред класни стаи, пълни с груби момчета. Със сигурност би могла да понесе подигравките на един груб собственик на ранчо.
— Не искам да те откъсвам от работата ти — каза тя.
— Дори не бих си помислил да те изоставя така.
