момчетата.
На Изабел й се стори, че някой я повика, но когато отвори очи, все още беше тъмно. Затвори ги и се върна към съня.
— Изабел!
Този път не можеше да има грешка Някой я викаше. Уви се с одеялото, за да се предпази от нощния хлад, и седна. Въздъхна и се уви още по-плътно, когато видя Джейк да се подсмихва над страничната стена на колата.
— Време е да започнеш да приготвяш закуската — каза той.
Изабел още не можеше да се осъзнае, но чувстваше, че все още бе твърде рано, за да започне да готви.
— Колко е часът?
— Четири.
Сигурно беше откачил. А и момчетата едва ли бяха гладни в този ранен час. Метна одеялото върху раменете си и пак си легна.
— Събуди ме в седем.
— Готвачът трябва да става в четири часа. Работниците трябва да са се нахранили и да са се качили на седлата до изгрев слънце.
Явно се шегуваше, но на нея не й беше до смях.
— Ние работим на дневна светлина. Не мога да си позволя да пропилея нито един час.
Говореше сериозно. Действително очакваше от нея да стане и да се пребори с тенджерите, макар че едва можеше да вижда ръцете си.
— По-добре побързай, когато момчетата се събудят, сигурно ще искат да хапнат.
— Не, няма. Те всички ще помагат.
— Отсега нататък това ще се промени. Те ще спят, докато ги извикаш за закуска.
Изабел отметна одеялото. Бе напълно облечена, но от сутрешния хлад зъбите й започнаха да тракат.
— А ти какво ще правиш? — попита тя.
— Връщам се в леглото — отвърна той, а усмивката му беше направо зла.
— Направи го и ще бъдеш полят с гореща мазнина — рече тя, докато ставаше.
— Нямаш ли чувство за хумор? — подразни я той.
— Не виждам нищо смешно в това да пържа бекон в четири часа сутринта. Ще ти хареса, когато направя кафето с утайките от три дни.
— Не си ги изхвърлила, нали?
Бе изкушена да му каже, че ги е хвърлила в огъня.
— Да, запазих тези отвратителни неща.
Той въздъхна с облекчение. Предложи й ръка, за да слезе от каруцата. Тя не я пое. Макар да не се беше събудила напълно, не си позволяваше да се довери на себе си и да го докосне.
— Това е твоето кафе — каза тя и се обърна, после тръгна към следите от последния лагерен огън. — Заслужаваш да го пиеш по начина, по който ти харесва, пък дори и да не може да се пие.
Той се разсмя.
— Винаги държиш да имаш последната дума, нали?
Забележката му я свари неподготвена. Никога през живота й никой не бе очаквал от нея да изрази мнението си, нито пък й бе позволявал да го стори.
— Лош навик ли е това?
Джейк се усмихна.
— Освен когато аз искам да имам последната дума.
Дори в четири сутринта усмивката му можеше да запали пламък у нея. Чудеше се защо не се усмихваше по-често. Просто бе невъзможно да му се ядоса.
— Можеш да имаш последната дума, когато се отнася за крави и коне. Моята последна дума е за готвенето и момчетата.
Нямаше да отстъпи и да му позволи да прави каквото си поиска. Беше отговорна за тези деца. Щеше да го държи под око и да следи всичко, което правеше.
— Ще видим — каза той.
Искаше да каже, че това няма да го бъде.
Нямаше дърва. Бяха изгорили всичко, преди да си легнат. Джейк отиде до колибата и взе една брадва.
— Хайде — каза, когато се върна. — Аз ще ги насека, а ти ги събери.
— Къде?
— Край потока.
На Изабел въобще не й допадаше идеята да отиде под дебелите сенки на дърветата, но бе решена да не показва страха си пред Джейк Полата й се закачи за един нисък храст. Когато я освободи, Джейк вече се бе скрил между дърветата. Беше сама. За миг изпита истински страх. Не знаеше нищо за дивата природа. И нямаше никаква работа тук!
Чу звука на брадвата. Почувства как напрежението я напусна.
— Хайде! Тук има много дърва.
— Къде си? Нищо не виждам.
Той се появи из черната като мастило тъма под дърветата.
— Тук.
Изабел осъзна, че прекалено много бърза да отиде при него.
— Хвани ръката ми! Пред теб има един пън.
Изабел се изкушаваше да мине сама, но нищо не виждаше в тъмнината. Отстъпи и протегна ръка. Неговата беше голяма и груба, пръстите му бяха невероятно силни. Джейк беше част от тази земя, където необузданата природа така силно я плашеше.
В навеса от растителност имаше пролуки, през които се процеждаше лунната светлина. Когато очите й се приспособиха, тя се учуди колко ясно можеше да вижда Джейк, достатъчно ясно, за да бъде омагьосана от силата на тялото му, докато той размахваше брадвата. Около него хвърчаха трески и тя побързала ги събере в полата си. Работата й помагаше да забрави, че бе сама с него. Сякаш за секунда той нацепи наръч дърва.
— Натовари ме.
— Какво?
— Нареди дървата върху ръцете ми.
Изабел се вцепени. Не знаеше какво я бе накарало да замръзне. Може би начинът, по който я гледаше, с прямота, която все пак й харесваше. А може би беше заради разкопчаната му риза, която разкриваше голяма част от широките му мускулести гърди. Сигурно беше и поради неочакваната близост в този момент. И най-вероятно бе осъзнала голямата самота, която я съпътстваше през целия й живот.
Каквото и да беше, всичко около Джейк изглеждаше различно. А той си беше същият. Бе толкова странно, че тя самата се учудва защо се държи срамежливо като дебютантка преди първия си бал.
Не престана да го гледа, докато вървяха под дърветата. Бе шокирана, когато осъзна, че не на погледите му реагираше така, а на самото му физическо присъствие.
Тялото му.
Тази мисъл бе причината да я облеят топли вълни. Бе сигурна, че се е изчервила. Тя бе израснала сред светското общество в Савана. Една дама трябваше да обръща внимание на такива важни неща като характера на мъжа, надеждите му, дори миналото на семейството му, но никога не трябваше и да си помисля за тялото му.
Изабел се опита да се убеди, че е сгрешила в преценката си за това, какво бе почувствала, и че се е
