— Как мога да направя това, когато във всеки момент мога да се хвърля в ръцете ти?
Джейк не можа да се удържи да не се засмее. Досега никоя жена не го бе заплашила, че ще го нападне.
— Обещавам да викам толкова силно, че момчетата веднага да ми се притекат на помощ.
— Не се подигравай с мен. — Бе свила ръцете си в юмруци. — Не искам да те желая, да копнея за целувките ти, да ми харесва, когато силните ти ръце ме прегръщат или когато съм близо до теб, но не мога да направя нищо. По дяволите, намирам те привлекателен дори сутрин, когато косата ти стърчи на всички страни. Виждаш ли, сега започнах и да ругая заради теб.
Джейк не можеше да намери отговор. Думите на Изабел му подействаха като удар под кръста. За миг тялото му се напрегна от желание. Миналата нощ не бе достатъчна, за да задоволи глада си за нея. Само бе започнал да я желае още по-силно. Можеше да отрече това, когато си мислеше, че тя не го иска, но в никакъв случай не можеше да го направи, когато знаеше, че тя го желае не по-малко от него.
— И аз те желая, но ти обещавам, че няма да правим любов, докато не постигнем съгласие, че това е, което искаме и двамата.
Изабел отстъпи крачка назад.
— Това не е гаранцията, от която имах нужда.
— Това е най-доброто, което мога да ти предложа.
— Защо наричаш това, което се случи между нас, „правене на любов“? Ние не се обичаме.
Напрегнатият израз в очите й му подсказа, че въпросът й не бе резултат от чисто любопитство.
— Ние изпитваме силни чувства един към друг. Може би не сме съвсем сигурни какви точно са те, но те несъмнено съществуват. Ако не беше така, никога не би ми позволила да остана в стаята ти. А в такъв случай и аз не бих останал.
— Аз си мислех, че мъжете искат… просто без значение коя жена.
— Може би някои мъже наистина постъпват така. Но не и аз.
В продължение на един дълъг миг Изабел остана мълчалива. След това тя въздъхна, сви рамене и взе решение.
— Тогава по-добре да вървим. Предполагам, че Зийк е започнал да се чуди дали изобщо ще се върнем.
Когато те пристигнаха, Зийк се намираше в работилницата на ковача. Веригата бе махната, а раните по крака му бяха намазани с мехлем и превързани.
— Това момче е гладувало дълго време — каза жената на ковача. — Хранете го добре.
Зийк не изглеждаше вече толкова сърдит и напрегнат, но все още не говореше. Качи се мълчаливо във фургона и се покри с одеялото.
— Няма нужда да правиш това — обърна се към него Джейк. — Фермерите си заминаха още вчера.
Ковачът изведе коня, който Джейк му бе подарил, и го върза за задната част на фургона. След това изнесе седло от черна кожа и юзда и ги хвърли във фургона.
— Конят е твой — възпротиви се Джейк.
— Нямам нужда от този кон, нито от седлото — отвърна ковачът. — Но Зийк може да има. Човек никога не знае кога може да му се наложи да бяга, за да спаси живота си.
— На Зийк няма да му се налага да бяга повече — отвърна Джейк.
Джейк наблюдаваше дима, който бавно се стелеше над тлеещите въглени. Знаеше, че фермерите го мразят, но все още не можеше да повярва, че бяха запалили дома му. Беше очевидно, че това не бе дело нито на индианци, нито на бандити. В цялата работа нямаше нищо случайно или прибързано. Някой беше извадил всичките колове на коралите и ги беше струпал в помещението за спане и в къщата.
Джейк не би се изненадал, ако научеше, че бяха полели с газ сухото дърво, за да се запали по-бързо и да гори по-ярко. Сигурно бяха стояли около огъня и се бяха погрижили да гори еднакво навсякъде. Момчетата поровиха в овъглените останки, но не бе останало нищо здраво.
— Кой може да е направил това? — попита ужасената Изабел.
— Рупърт — отвърна Зийк. — Фермерът, чиято собственост бях.
— Той мисли, че имам нещо общо с твоето изчезване — каза Джейк.
— Можеш да го върнеш — каза Зийк. — Знам начин как да го направиш.
— Ще бъде чиста загуба на време — каза Джейк. — Всички ще се кълнат, че през целия ден са си били вкъщи. Няма никога да признаят, че Рупърт си е купил роб и го е биел до смърт. В тази работа всички са замесени и ще се подкрепят.
— Но да стигнат чак дотам да ти изгорят къщата!
— Не беше кой знае какво.
Къщата не беше нещо особено, но бе негов дом, единственият, който някога бе имал, заради който се бе бил във войната. Единственият дом, в който се върна, когато войната свърши и всичко бе загубено. Сега също всичко бе загубено. Джейк в един момент наистина се изкуши да приеме предложението на Зийк и да тръгне право към селището на фермерите. И преди да изгрее утрото на следващия ден, половината от тях щяха да са мъртви.
Но той нямаше да направи това. По този начин щеше да посее още омраза и да остави на света още сираци.
Основната причина да не се впусне в отмъщение бе безопасността на Изабел и момчетата. Той със стадото си бе всичко, което ги възпираше да се върнат в Остин. Най-доброто възможно отмъщение бе да се отправи към Санта Фе.
— Качвайте се обратно на седлата — извика той към момчетата. — Отиваме право в лагера при стадото.
— Преди да стигнем там, вече ще се е стъмнило — отбеляза Изабел.
— Знам, но искам да тръгнем на път преди зазоряване. След това, което направиха тези хора, не смея да остана тук дори още един ден.
В лагера цареше злокобна тишина. Всички следи от някаква дейност бяха заличени. Джейк се приближи с коня си до оградата до входа на каньона. Той бе закрит стол кова много храсти, че бе почти невъзможно да се открие.
— Къде са всички? — попита Пит.
— Къде е Мат? — извика Уил, очевидно разтревожен, че по-големият му брат може да го е изоставил.
— Мислиш ли, че може нещо да им се е случило? — попита Изабел.
— Не. Предполагам, момчетата знаят, че фермерите са изгорили къщата ми. Опитали са се да заличат всички следи от събирането на стадото.
Джейк се чувстваше виновен, че ги бе оставил невъоръжени.
— Но къде са те?
— Нека да проверим първо в палатката.
Допълнителните седла и останалите амуниции на конете бяха струпани на купчина в палатката. Допълнителните коне бяха спънати наблизо, но от момчетата нямаше и следа.
— Не разбирам — промълви Изабел. — Къде може да са отишли?
Но Джейк не я слушаше. Дочу слабо пеене. Този, който пееше, изобщо не го правеше добре, но нещо в това припяване се стори много познато на Джейк.
— Останете тук — обърна се той към другите. — Ще отида да ги потърся.
— Идвам с теб — заяви Изабел.
— Няма нужда. Скоро ще трябва да се хранят. Искам всички да бъдат с пълни стомаси преди да се отправим на път.
— Брет, Пит и Уил могат да запалят огъня — заяви твърдо Изабел. — А аз идвам с теб.
