Джейк се предаде. Рано или късно тя трябваше да разбере. Можеше спокойно да научи и сега.
Не беше необходимо да вървят много надалеч. След като прекосиха малък пролом, звукът достигна съвсем ясно до ушите им. Джейк предположи, че момчетата се бяха скрили в една пещера, която се намираше откъм по-далечната страна на каньона. Когато беше момче, Джейк често се бе крил там.
— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш? — обърна се той към Изабел.
Тя му хвърли изпитателен поглед.
— Ти несъмнено криеш нещо и възнамерявам да разбера какво е то. — Тя спря да говори и се ослуша. — Защо момчетата пеят по този странен начин? Никога не съм предполагала, че някое от тях се интересува от музика.
— Съмнявам се дали някой се интересува. Състоянието им ги кара да пеят.
— Какво състояние?
— Ще разбереш.
Отне им още известно време, докато намерят пътя към пещерата.
Момчетата се бяха скупчили около останките от малък огън. Нощния ястреб, Люк и Бък спяха. Чет се бе облегнал с гръб на каменната стена, очите му бяха полуотворени, някак си бе успял да запази част от предишното си държание. Мат лежеше наблизо, облегнат на лакът, и се взираше в някаква точка пред себе си. Шон пееше с висок младежки тенор. Той стоеше прав, като от време на време се олюляваше ту на единия си крак, ту на другия. На земята лежаха две празни бутилки от уиски.
— Но те са пияни! — възкликна невярващо Изабел. — Те са мъртво пияни!
ГЛАВА 18
Изабел не можеше да повярва, че момчетата са пияни. Те бяха толкова млади, толкова невинни. Беше благодарна, че с Джейк бяха взели Уил и Пит в града.
— Не е чак толкова лошо — каза Джейк. — Мат и Чет са будни, а Шон все още се държи на краката си.
— Не се опитвай да ги защитаваш — отвърна отвратена тя. — Те знаят, че им е забранено да пият алкохол. Това е едно от първите неща, на които ги учим в сиропиталището.
Когато чу гласове, Шон изведнъж спря да пее и започна тревожно да се оглежда в тъмнината.
— Ти ли си, Джейк? — извика той.
— Да.
Шон въздъхна облекчено. Когато видя Изабел, Чет се опита с мъка да се изправи на крака. Мат продължаваше да се взира напред с празен поглед.
— Много се радвам, че най-сетне се върнахте — продума Чет, след като успя да се изправи, — Не знаехме какво да правим.
— Те подпалиха ранчото — добави Шон. — Люк и аз искахме да се опитаме да им попречим, но Чет каза, че е по-важно да се пазим, за да не намерят Бък.
— Затова ли струпахте всичко в палатката и дойдохте тук? — попита Джейк.
— Да. Ястреба искаше да ги издебне от засада, но Чет не му позволи.
— Чет е бил прав — каза Джейк, като се обърна към Чет, който в този момент с големи усилия се опитваше да се задържи на краката си. — Винаги съм мислил, че носиш умна глава на раменете си. Назначавам те за водач на тази група.
Изабел застана в центъра на групата от пияни момчета. Огледа се разярена наоколо, след това спря поглед върху Джейк.
— Намираш ги мъртво пияни и всичко, което правиш, е да им правиш комплименти и да назначаваш Чет за техен водач!
— До сутринта все трябваше да го направя. Дали сега, или утре — все едно.
— Но те са откраднали уискито ти и са се напили!
— Разбира се, не би трябвало да правят това.
— Това ли е всичко, което ще кажеш?
Изабел не можеше да повярва, че всичко това се случва. Сигурно бе свързано с мъжката солидарност. Момчетата трябва да получат правото да се напият, но само едно момиче да посмее да направи същото!
— Свършили са добра работа, като са махнали оградата — каза Джейк. — Чия беше идеята?
— Моя — отвърна Чет — Тъй като нямахме оръжие, това бе единственото, което можехме да направим. Добре ли премина пътуването ви?
— Много добре. Махнахме веригата от крака на Зийк, освен това купихме много храна. На два пъти срещнахме фермерите, но…
— Как можеш да си стоиш там и да говориш? — извика Изабел. — Направи нещо.
— Ще тръгнем утре преди зазоряване — каза Джейк. — Наспете се добре. Ще имате нужда от почивка.
Краката на Чет вече не можеха да го държат. Момчето постепенно се свлече на земята. Шон го гледаше със смутено изражение на лицето.
— Искам ви обратно в лагера — нареди Джейк. — Чет, сега ти си водачът, това е твоя работа. Погрижи се да я изпълниш.
— Да, сър — отвърна Чет, продължавайки да стои свит.
— Той дори не може да се движи — сряза го Изабел. — Как ще вдигне останалите?
— Ще намери начин — отвърна Джейк, хвана Изабел под ръка и я отведе настрани.
— Пусни ме, — Тя се опита да се отскубне от него. — Не съм им казала всичко, което исках.
— И двамата казахме каквото трябваше — възрази Джейк, като я побутна леко напред, принуждавайки я да върви пред него.
Изабел бе извън себе си от гняв. Всеки път, когато решеше, че Джейк е най-подходящият пример за момчетата, той вършеше нещо такова. Беше очевидно, че той изобщо не се интересуваше от моралната страна на въпроса за възпитанието на момчетата. Беше ги намерил мървво пияни и въобще не им се бе скарал Нещо повече, изобщо нямаше намерение да ги наказва. Това беше нетърпимо! Изабел не можеше да го приеме.
— Няма ли да кажеш още нещо? — настоя тя, когато теренът се изравни, така че не се налагаше да гледа постоянно в краката си.
— Какво очакваш да кажа?
— Това е очевидно.
— Не и за мен.
— Можеш да започнеш с това, че пиенето е вредно.
— Не си ли им го казвала вече?
— Разбира се, че съм.
— Тогава те го знаят.
— Но се напиха.
— Което не означава, че не знаят, че това, което са направили, не е добро.
— Но това е още по-лошо.
— Вероятно.
Изабел спря и се обърна с лице към него.
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш — „вероятно“?
— Така е.
Изабел се обърна и закрачи бързо към лагера.
— Никога не съм предполагала, че ще позволиш на момчетата да направят нещо толкова глупаво и опасно и няма дори да им кажеш и една назидателна дума.
— Ти никога ли не си правила нещо, за което знаеш, че е глупаво и опасно?
— Не.
— А какво ще кажеш затова, че доведе момчетата тук?
— Това може и да е опасно, но не е глупаво.
