пристегне седлото си достатъчно здраво. То се плъзна и падна от гърба на коня, повличайки със себе си и Люк.
Джейк веднага, се нахвърли върху него, като му изкрещя, че забавя всички и ако фермерите ги хванат, голяма част от вината щеше да бъде на Люк. Момчето започна да пристяга седлото си с удвоено усърдие, за да не изостане от другите момчета. Дори Брет оседла набързо коня си и се втурна да помогне на останалите да подкарат стадото.
— Джейк беше направо бесен, нали? — попита Уил, когато в лагера останаха само той, Пит и Изабел.
— Престани да говориш напразно, а продължавай да работиш — каза Изабел. — Трябва да натоварим този фургон и да тръгнем, преди момчетата да са се изгубили от поглед.
— Това няма да представлява проблем — увери я Пит. — Повечето са толкова замаяни, че нищо чудно да се опитват да завръщат в стадото храсти, вместо телета.
Изабел се съмняваше, че момчетата бяха чак толкова зле, но групата на Джейк се състоеше само от осем момчета, шест от тях измъчвани от ужасен махмурлук. Тя се запита дали ще успеят да изминат и пет мили.
До обяд Изабел разбра, че ужасно бе подценила решителността на Джейк да измине двайсет мили през първия ден. Разбра също, че момчетата търпят много по-жестоко наказание от всичко, което тя или Джейк можеха да измислят.
Шон бе вързал на главата си кърпа, която всеки половин час мокреше със студена вода. Люк надаваше стенания всеки път, когато конят му променяше ход. Нощния ястреб яздеше мълчаливо, но изкарваше яда си на всяко теле, което имаше нещастието да се отдели от стадото. Чет бе пребледнял като платно от постоянните опити да се концентрира. Бък повръщаше. Изабел не се самозаблуждаваше, чете няма да пият пак, но беше сигурна, че много щяха да внимават какво количество алкохол поглъщат.
Слънцето сипеше върху тях безмилостната си жар. Тънки струйки пот се стичаха по гърба и между гърдите й. Сигурно започваше да мирише ужасно. По потното й тяло полепваше прах.
Бяха навлезли в хълмиста околност с множество каньони. Тревата бе станала по-оскъдна, по-къса и груба. Земята очевидно бе много негостоприемна. Нищо чудно, че заселниците я бяха изоставили на индианците.
Изабел имаше предостатъчно време да наблюдава Джейк на седлото. Никога досега не бе осъзнавала колко привлекателен може да бъде този мъж, когато е яхнал коня си. Седеше на седлото с гордо изправен гръб. Той беше навсякъде, предлагаше подкрепа, наставления, помощ. Изглежда, инстинктивно усещаше къде можеха да възникнат проблеми, още преди те да са се случили. Изглежда, знаеше кога някое момче се нуждаеше от малко помощ или пък от хубаво конско.
През последния час бе позволил на Уил и Пит да яздят във фланга. Изабел би предпочела поне още няколко дни те да останат с нея във фургона, но те грееха от радост и гордост, че стават истински каубои.
Това караше Изабел да мисли, че никога няма да разбере мъжете, дори тези, които все още не бяха пораснали достатъчно, за да се нарекат такива. За тях нямаше нищо по-привлекателно от опасността. Ето Пит и Уил. Все още деца, а бяха нетърпеливи да се впуснат сред големите, рогати говеда.
Мат по някакъв начин бе успял да застане зад Уил. Омразата му към Джейк бе продължила да расте, докато не заблестя с пълна сила в погледа му. Изабел мислеше, че това е просто ревност. Тя растеше, колкото по-привързан към Джейк ставаше Уил.
Джейк се приближи и Изабел не можа да възпре тръпките на възбуда, които преминаха през цялото й тяло. Не разбираше как някога бе мислила, че годеникът й е красив. Той бледнееше в сравнение с Джейк. Почуства как тялото й се напряга. Опита се да се успокои и овладее, но не можеше да застави сърцето си да бие по-бавно или самата себе си да диша по-спокойно, когато Джейк бе наблизо.
— С теб всичко ли е наред? — попита Джейк, когато се изравни с предната част на фургона.
— Да.
В действителност се чувстваше ужасно. Не разбираше защо преди бе смятала, че в Савана е горещо. Там можеше да седне някъде на сянка или да отиде при реката, където духаше приятен бриз. Винаги имаше нещо студено за пиене. Изкуши се да последва примера на Шон и да полее главата си с вода.
— Ще избързам напред, за да потърся място за нощуване — каза той. — Ще се върна след два или три часа.
Изабел отвори уста да възрази, но се отказа. Трябваше да понесе своята част от тежестта на това пътуване.
Ако това означаваше да остане сама с момчетата в продължение на няколко часа, ще трябва да свикне.
— Чет отговаря за стадото — продължи Джейк. — Ако нещо се обърка, той ще изведе момчетата настрани и ще остави животните сами да се погрижат за себе си Това се отнася и за теб.
Джейк замълча за момент.
— Дадох му револвер — каза накрая той. — Искам ти да вземеш този.
С тези думи той й подаде револвер „Колт“, но тя поклати глава.
— Не мога да си служа с оръжие.
— Просто се прицелваш и натискаш спусъка. Сигурно ще пропуснеш, но шумът ще изплаши нападателя.
Когато тя не го взе, Джейк се наведе от седлото и го постави в скута й.
— Ще се върна възможно най-бързо.
Изабел никога не се бе смятала за страхливка, но с готовност би признала, че се чувства много по- добре, когато Джейк е наоколо. Това, че се оказа сама в безкрайната пустош, надхвърляше всичко, което някога си бе представяла Само няколко хълма нарушаваха еднообразието на тревистата прерия, която се простираше отвъд хоризонта.
Това, изглежда, не притесняваше момчетата. За тях това означаваше свобода. Те бяха твърде млади, за да разбират, че за всичко в този свят се заплаща, особено за свободата. Тази отдалечена и пуста земя й подсказваше, че цената може да бъде собственият им живот.
Те всички зависеха от Джейк.
Затова Изабел изпита огромно облекчение, когато го забеляза да се появява на хоризонта. Усмихна се, когато Пит и Уил напуснаха местата си до стадото и се втурнаха да посрещнат Джейк, като всеки един се опитваше да изпревари другия. Изабел не можа да каже кой пристигна пръв, но разбра, че Джейк изобщо не се зарадва. Говори им доста време. Когато свърши, момчетата се върнаха и заеха местата си до стадото.
— Защо се върнаха момчетата? — попита Изабел, когато Джейк се приближи до фургона.
— Защото аз ги отпратих.
— Те те чакаха през целия ден.
Никой не й бе казал това. Момчетата бяха останали при стадото, но тя бе забелязала, че те поглеждат в посоката, където бе изчезнал Джейк много по-често, отколкото към животните.
— Те трябва да се научат, че не могат просто така да изоставят работата си. Всеки разчита другите да свършат собствения си дял от работата.
— Но те са малки момчета. Прекалено малки са, за да разбират такива неща.
— Не са толкова малки, че да не разбират какво значи отговорност — възрази Джейк.
— Но…
— Нямам намерение да се отнасям грубо с тях, но те трябва да научат някои основни неща. Сега ще ти обясня как да стигнеш до мястото за нощуване. Можеш ли да следваш определени знаци?
— Какви?
— Хълмове, потоци, големи дървета или скали, слънцето.
— Не знам. Никога не съм го правила — отвърна изумена Изабел.
Всички дървета, хълмове, потоци и скали й изглеждаха напълно еднакви. Колкото до това да следва слънцето, никога не бе знаела, че е възможно.
— Лесно е. Само слушай внимателно.
Той й даде множество наставления, които тя бе сигурна, че никой на този свят не би могъл да
