— Ти искаше да ги оставиш на фермерите.
— Но аз нямах представа що за хора са тези фермери. Ако знаех и оставех момчетата при тях, постъпката ми щеше да бъде жестока и безчовечна, но не глупава.
— Добре. Но това, което искам да кажа, е, че момчетата вече го знаят. Най-вероятно са открили уискито веднага след като заминахме.
— Знаеха за уискито много преди това — отвърна Изабел. — Използвах го, когато почиствах раните на Бък.
— Още по-добре.
— Какво искаш да кажеш?
— Те са знаели от една седмица, че това уиски го има, но изобщо не са го докоснали Направили са го, когато са се оказали в много рисковано положение. Били са много изплашени. Не са знаели какво да правят, затова са се напили.
— Но това е съвсем безполезно.
— Така е, но са си мислили, че щом си пийнат, повече няма да ги е страх. Ние не бяхме тук, за да им помогнем, така че са постъпили така, както са намерили за добре.
Изабел никога не би се сетила за това.
— Звучи ми като типично разсъждение на мъж. Но фактът, че пиянството е грешно, си остава и момчетата трябва да бъдат наказани, за да не повторят грешката си отново.
— Не се тревожи. Ще бъдат предостатъчно наказани. Не мисля, че ще видиш някой от тях да посяга към уискито за много дълго време.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще видиш.
Не беше лесно да се спори с Джейк, когато той вървеше след нея, а тя трябваше да гледа постоянно в краката си, за да не падне в каньона. Беше съвсем в негов стил да я отведе на място, където тя не можеше да събере мислите си, след това да се опита да я накара да отстъпи, но Изабел реши да не се предава толкова лесно.
— Не мога да приема.
— Добре, кажи им каквото искаш, но не забравяй две неща.
— Какви?
— За пръв път от дълго време момчетата са видели истинска свобода. Ще вършат неща, за които ще съжаляват. Няма смисъл да се опитваш да ги учиш на нещо, което вече знаят.
— А какво е второто, което не трябва да забравям?
— Опитът е най-добрият учител.
— Това ли възнамеряваш да правиш, да стоиш отстрани и да оставиш момчетата да се учат само от опита си?
— Тези момчета не са вече деца. Практически те вече са големи и няма да слушат нито теб, нито мен. До известна степен ще приемат съветите ни, но това е всичко. Ако ги оставя сами да научават по- маловажните неща, с по-голяма вероятност ще ме послушат, когато ги съветвам за по-важните. Ако започна да ги притискам сега, никога няма да искат да чуят това, което имам да им кажа, независимо колко е важно.
— Това ли е всичко, което смяташ да правиш?
— Да.
Изабел го погледна. Той стоеше спокойно и я наблюдаваше. Изглеждаше толкова силен и уверен в себе си. Може би беше прав. Какво знаеше тя за момчетата или мъжете? По отношение на Джейк бе грешала почти във всичко. И сега, макар да смяташе, че той прави ужасна грешка с момчетата, мисълта, която постоянно се въртеше в ума й, бе, че иска отново да се озове в прегръдките му.
Той щеше да я прегърне, Изабел бе сигурна в това. Той може и да казваше, че ще спазва разстояние между тях, но тя виждаше, че той се изкушаваше. Виждаше го в очите му. Трябваше само да се пресегне, да го докосне и съпротивата му щеше да рухне.
Но какво правеше тя? При първия знак за проблем или неприятности беше готова да се хвърли в прегръдките му! Такова поведение бе не по-добро от това да се напиеш.
— По-добре да се погрижа за вечерята.
— Момчетата няма да имат нужда от много храна. Обаче на сутринта закуската им трябва да е обилна. Няма да спираме, докато не се свлекат от конете от изтощение. Искам да оставя възможно най-голямо разстояние между мен и проклетите фермери.
— Готова ли си? — попита Джейк.
— Дай ми още няколко минути — отвърна Изабел. — Питките все още не са готови.
Струваше й се, не едва бе затворила очи, когато Джейк я събуди, за да приготви закуската.
— Мога ли да ги събудя? — обади се Брет, очевидно очаквайки с истинско удоволствие да види как момчетата, ще страдат от тежък махмурлук.
— Остави Джейк да свърши тази работа — отвърна Изабел. — Тази сутрин целият свят ще им е крив.
Миналата нощ момчетата бяха дошли, олюлявайки се, в лагера точно преди Изабел да си легне. Нощния ястреб не можеше да върви, затова го носеха. Едва успяха да се промъкнат под завивките и отново заспаха.
Изабел отвори капака на фурната. Питките бяха чудесни.
— Добре — извика тя към Джейк. — Време е.
Джейк пристъпи между Нощния ястреб и Бък, вдигна капака на фурната и започна да бие по него със стара конска подкова. Шумът беше оглушителен. Момчетата едно по едно започнаха да изпълзяват изпод завивките. Някои от тях бяха изкривили лица от болка, очевидно главоболието им беше ужасно.
Нощния ястреб се опита да нападне Джейк, но едва можеше да се задържи на краката си. Джейк отстъпи встрани, като се ухили широко и продължи да удря капака с всички сили. Точно когато Изабел реши, че повече не може да издържа, той спря.
— Имате половин час да се нахраните и да оседлаете конете — обяви той пред всички. — Когато тази вечер спрем да нощуваме, трябва да сме изминали най-малкото двайсет мили. Ако някой не желае да тръгне, трябва да го реши сега. Ще му дам кон и е свободен да се върне в Остин, щом иска.
Бък метна одеялото на главата си, но Зийк нямаше намерение да му позволи да се крие, затова се пресегна и бързо свали одеялото на земята.
— Ставай, глупако. Да не искаш да свършиш с още белези по гърба?
Без да го чака дори да се помръдне, Зийк издърпа Бък от леглото и потопи главата му във ведро студена вода от извора. Бък започна неистово да мята ръце и да рита, но когато накрая Зийк извади главата му от водата, Бък беше напълно буден.
— Някой друг да има нужда от събуждане? — провикна се Зийк.
Всички момчета се бяха събудили, освен Нощния ястреб. Зийк изля ведрото върху него. Нощния ястреб се надигна, а в очите му се четеше желание за убийство.
— Хайде, хайде — подкани го Зийк, — Тъкмо индианците ме продадоха на онези фермери.
Шон улови Нощния ястреб за ръката и го поведе към огъня, където Изабел вече бе сварила кафето.
— Беше малко груб с тях, Зийк — отбеляза Джейк.
— Фермерите бяха още по-груби — отвърна момчето.
Изабел никога не бе виждала толкова нещастни лица.
Беше готова да кипне, когато едно от момчетата отбеляза, че закуската е по-вкусна от обикновено, но си каза, че е по-добре да изчака. Момчетата ги мъчеше силен махмурлук, така че не бяха в състояние да преценяват обективно каквото и да било. Уил и Пит благоразумно мълчаха.
Изабел се питаше как момчетата щяха да яздят, цял ден, след като не бяха в състояние дори да се държат стабилно на краката си. Беше сигурна, че няма да успеят, когато забеляза, че Люк не можа да
