— Един мъж не се жени за една жена само защото тя може да готви — отвърна Джейк.
— Защо не? — възрази Уил. — Аз бих го направил.
— У една жена трябва да има нещо много повече.
— Но нали сам каза, че я смяташ за много красива?
— Това също не е достатъчно.
— А какво е достатъчно?
Джейк се чувстваше така, като че ли го пържеха на бавен огън.
— Аз не съм подходящият човек, на когото можете да задавате тези въпроси — отвърна той. — Майка ми напусна семейството ни, когато бях по-малък и от вас. След това не мога да кажа, че съм харесвал много жените.
— Но харесваш Изабел, нали?
— Да, но не познавам жените. Не мога да отговоря на въпросите ви.
Джейк знаеше, че няма да постигне нищо, като не отговори на момчетата. Този въпрос може никога да не се окаже толкова важен за тях. Ако сега пропуснеше възможността да ги научи на нещо, наистина щеше да се окаже неподходящ да им бъде настойник.
— Бракът е нещо много повече от храната или това да си красив. Нали в края на краищата всички остаряват.
Това едва ли бяха точните думи. Как можеше да им обясни нещо, което сам не разбираше?
— Хората не трябва да се женят, ако не изпитват нещо много специално един към друг. Често пъти няма да са на едно мнение за неща, които са важни и за двамата. Трябва да се обичат достатъчно, за да отстъпят на другия и да направят компромис.
— Аз не бих направил това — каза Пит.
— И след като свършат с препирните, трябва да са в състояние да забравят за всичко това и да помнят само колко много се обичат.
— Мат няма да забрави — каза Уил. — Той никога нищо не забравя.
— Не трябва да таим омраза — продължи Джейк, като заби шеговито пръст в корема на Уил. — И когато човекът, когото обичаш, направи грешка, не трябва да му казваш „Нали ти казах“. Не бива дори да си го помисляш.
— Ами ако си прав? — попита Брет.
— Това няма значение. Трябва да искаш двамата да сте щастливи повече от това на всяка цена да докажеш, че си прав.
— Познаваш ли такъв човек? — попита отново Брет, а лицето му ясно отразяваше недоверието му.
— Не.
— Аз също.
— Но това не означава, че не е възможно. — Отклоняваше се от темата. — Да си постоянно с някого, може да бъде ужасно, ако не го обичаш много.
— Можеш винаги да отидеш в кръчмата.
— Трябва да обичаш жена си повече от това да ходиш в кръчмата, повече от играта на комар, повече от всеки друг.
— На мен изобщо не ми звучи интересно — заяви Пит.
— А може да бъде.
— Искам моята жена да е красива — каза Уил.
— Аз пък няма никога да се оженя — обади се Брет. — Не обичам жените.
— Аз пък бих могъл — призна Пит. — Но тя ще трябва да готви добре.
— А ти защо не готвиш? — обърна се към него Джейк, доволен, че разговорът бе взел друга насока. — Може пък тя да може да управлява ранчото.
— Мъжете не готвят! — възпротиви се Пит. — Още повече, никое момиче не може да язди и да улавя животни с ласо, както би го направил някой мъж.
С това, изглежда, за момчетата спорът беше приключил, след което се възцари тишина.
— Изобщо не отговори на въпроса на Уил — обади се Бък. — Ако ни осиновиш, наистина ли никой друг няма да може да ни вземе?
Беше хванат в капан!
— По-добре питайте за това мис Дейвънпорт — отвърна Джейк.
Всички погледи се насочиха към нея.
— Не съм сигурна дали агенцията би позволила на някой мъж да осинови толкова деца — отвърна тя. — Но ако го направи, никой друг не може да ви отнеме от него. В този случай всички ще станете синове на Джейк.
Бък се обърна към Джейк и понечи да заговори.
— Преди да започнете да се надявате — продължи Изабел, — трябва да знаете, че той не може да осинови никого от вас, докато не се ожени.
— В такъв случай мисля, че ти, Джейк, трябва да се ожениш за мис Дейвърпорт и да ни осиновиш — каза Уил. — Не искам никога повече да принадлежа на някой друг.
Джейк обгърна с две ръце раменете на Пит и Уил.
— Питам се защо някой трябва да си прави труда да ви осиновява вас, момчета. То ще е по-зле и от това да живеят с язовец или рис.
Двете момчета се разсмяха, а Уил обви ръце около врата на Джейк. Той несъмнено щеше да се трогне от тази проява на обич, ако гневът, който блестеше в очите на Мат в този момент, не се бе превърнал в омраза.
Изабел изобщо не разбра как успя да довърши вечерята си. Въпросът на Уил я бе разтърсил цялата. Това беше ключът към загадката. Колкото и да бе абсурдно, нелепо, невъзможно и страшно, тя обичаше Джейк и искаше да се омъжи за него.
Дотук със здравия разум. Дотолкова с наставленията и плановете на леля Деидре. Беше се влюбила в каубой, който предпочиташе да спи на земята и да готви храната си на открит огън. Имаше само бегли познания за основната хигиена и изобщо никакви за начина, по който трябва да се държат мъжете.
Вече не я беше грижа. Стига той да продължи да я прегръща по този начин, можеше да яде с пръсти и да включва в речта си ругатни. Ако продължи да я люби така, както бе направил преди две нощи, тя бе готова да спи на земята и щеше да се счита за късметлийка.
Но точно тук беше проблемът. Той не я обичаше.
Изабел се зачуди дали той наистина мисли това, което бе казал на момчетата, че от една жена иска повече от красиво лице и податливо тяло. Това я изненада, но в същото време изпита доволство.
Но пък нали още от самото начало бе преценила Джейк съвсем погрешно. Само защото бе отраснала в Савана, продължаваше да си мисли, че знае повече от него. Той през цялото време й бе показвал колко много греши. Беше крайно време да изхвърли на боклука повечето предупреждения и съвети на леля Деидре и да започне всичко отначало. Ако искаше да бъде съпруга на каубой, трябваше да започне да мисли като него. Да подценява всичко, което Джейк казваше или правеше, не беше начинът да започне.
Още повече, Изабел не знаеше защо би трябвало да се държи толкова горделиво. Тя зависеше от Джейк, а не обратното.
Джейк наблюдаваше внимателно момчетата, докато се събираха за закуска. Мат се изправи от мястото, където бяха седнали двамата с Уил. Подаде чинията си на Изабел и се насочи към коня си. Сега беше негов ред да застане на пост. След това се обърна леко и хвърли гневен поглед към Джейк. Джейк бе вече напълно убеден, че в този поглед прозираше страх. Той вече се бе отказал от надеждата, че може да помогне на Мат. Момчето го мразеше, а това започна да влияе на взаимоотношенията му с Уил.
Детето се чувстваше като хванато в капан между Джейк и собствения му брат. Когато Мат беше със стадото, Уил се държеше спокойно и непринудено, с една дума, беше самия себе си. Но когато Мат беше наблизо, момчето се чувстваше напрегнато и готово да скочи всеки момент. Джейк запазваше дистанция. Нямаше смисъл да прави нещата още по-трудни за малкото момче. Питаше се какво ли мисли сега момчето
