— Знам, че Изабел ще приеме всичко по същия начин като мен. Сигурно ще те задуши от грижи и внимание. Но ако не искаш, няма да й кажа нищо.
Джейк виждаше ясно, че момчето копнееше да каже „не“.
— Добре, но не й казвай днес.
— Мат, нищо, което се е случило, не те превръща в човек, заслужаващ презрение. Ти си си все същото добросърдечно момче, каквото си бил, преди да се случат онези ужасни неща. Не позволявай това да съсипе живота ти.
Джейк виждаше, че Мат не му вярва, но пък момчето бе много младо. Никога нямаше да забрави, но щеше да има предостатъчно време да го преодолее.
— Хайде сега да се връщаме. Време е да застанеш на пост. Ако онези едногодишни телета вземат да се разбягат, докато те няма, момчетата никога няма да ти го простят.
ГЛАВА 20
Изабел реши, че Бог е направил сериозна грешка, когато не бе създал мъжа по образ на жената. След като Джейк й каза какво се бе случило с Мат, тя бе решена да направи всичко, което бе по силите й, за да му покаже, че е все още високо ценен член на групата. Джейк й каза да не споменава нито дума.
Изабел бе побесняла от гняв, но реши да изчака и да остави Джейк да разбере, че е възприел погрешна тактика. Когато се провалеше с гръм и трясък, тя щеше хубаво да му покаже как трябва да се отнася с чувствително момче като Мат.
Нещата обаче не се развиха така, както очакваше. Джейк продължаваше да се отнася с Мат със същото грубо незачитане на чувствата му. Мат не само че нямаше нищо против, но буквално бе разцъфтял при това отношение, което би накарало всяка жена да изплаче очите си. Мат все още не говореше много, но все пак говореше. Като че ли не го осъзнаваше, но обичаше да седи близо до Джейк. Никога не се опита да седне до него, както правеше Уил, но винаги беше достатъчно близо, за да чуе какво се говори.
Изабел също водеше своя собствена битка да остане близо до Джейк, без това да изглежда нарочно. Едно такова дълго пътуване с животните не беше най-доброто място да бъдеш близо до някого, особено когато трябваше да управлява фургона с храната. Беше станала рано и миеше съдовете, след като всички бяха поели напред със стадото. Тя ги настигна точно когато Джейк й съобщи къде ще установят лагера си за вечерта.
Тя се отдалечи от стадото, сготви вечерята и прекара по-голямата част от вечерта в чистене и подготовка за закуската на следващата сутрин. Изабел бе толкова изтощена, имаше чувството, че всеки миг ще се строполи, но не можеше да си го позволи, когато Джейк не спираше да работи. Той беше винаги или на седлото, или учеше момчетата да стрелят. Изабел не смееше дори да си помисли колко амуниции бяха изразходени по въображаеми индианци. След това изведнъж той реши да научи и нея.
— Не искам да се уча — отсече тя — Никога не съм приемала убийството на друго човешко същество.
— Нито пък аз — отвърна Джейк. — Но още по-малко приемам да умра самият аз.
Изабел се гневеше вътрешно, че няколкото минути, които Джейк искаше да прекара с нея, трябваше да бъдат пропилени в разговори за револвери. Той бе спазил думата си и беше стоял далеч от нея. Тя бе получила точно каквото бе поискала и се мразеше за това.
— Досега имахме голям късмет, но не можем да се надяваме, че нещата ще продължават по този начин през целия път до Санта Фе. Ти си най-беззащитната от всички. Трябва да се научиш да се защитаваш.
Все пак имаше някаква промяна. Всеки ден Джейк изпращаше едно момче от групата да я придружава. Последните два дни той бе поел това задължение. Когато Джейк остана с нея за пръв път, сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Но тя не бе взела предвид железния му самоконтрол. Джейк бе настоял да управлява фургона, докато тя спи.
Изабел се бе опитала да протестира, но напразно.
Джейк бе най-упоритият мъж, когото Бог някога бе създал. Това я дразнеше повече, отколкото бе готова да признае.
Трябваше да напуснат лагера всеки момент — стадото вече се бе отдалечило, — но Джейк бе решил точно сега да я учи да стреля. Изабел си помисли да откаже, но реши, че не си струва главоболието. При това, колкото и да мразеше оръжията и мисълта да убие когото и да било, имаше ужасното чувство, че някой ден ще й се наложи да се защитава. Или Джейк.
— Не е трудно — каза Джейк и й подаде незаредена карабина. — Ето, вземи я. Свикни с тежестта й, с формата, със самото чувство, че държиш оръжие в ръцете си.
Тя би предпочела той да държи нея в ръцете си. Вече знаеше какво е и копнееше отново да го изпита. Чувството беше много по-хубаво от това да държи тази карабина, която беше студена, непозната и тежка.
— Не я дръж така, като че ли е змия — каза Джейк. — Тя няма да те ухапе.
Съвсем спокойно можеше да бъде и змия. Изабел не можеше да каже кое от двете мрази повече. Джейк взе карабината от нея.
— Постави я на рамото си по този начин.
След това й я върна. Изабел се опита да повтори това, което бе направил, но не беше никак лесно. Наклони я на лявата си страна, така се чувстваше по-удобно.
— Левичарка ли си?
— Да. Има ли значение?
— Така няма да се налага да те уча да стреляш с погрешната ръка.
Изабел все още не можеше да хване карабината според неговите изисквания.
— Ето, нека ти покажа — каза той.
Той застана зад нея и я обгърна с ръце. Това й хареса много повече.
— Трябва да я положиш на лявото си рамо така.
И той постави оръжието на лявото й рамо по точно определен начин.
— Придържай я с лявата си ръка така. — Джейк хвана лявата й ръка и я постави под цевта на карабината. — Постави дясната си ръка на спусъка по този начин.
Той взе ръката й, постави показалеца й на спусъка, а другите й пръсти нагласи на приклада.
Изабел не се възпротиви, но не бе в състояние да обръща голямо внимание на това, което й говореше Джейк. Не можеше да се концентрира, когато тялото му бе толкова близко до неговото. Чувстваше топлината от мощните му гърди, на които се опираха раменете й; допира на бедрата му до хълбоците си, бузата му, която лежеше върху косите й, топлия му дъх. Изабел просто не можеше да мисли за нещо толкова глупаво като някаква карабина. Със същия успех можеше да държи оръдие или плюкало и нямаше да усети разликата.
— Сега погледни през този прорез към мерника в края на цевта — нареди той.
Тембърът на гласа му се бе променил. Той вече не звучеше толкова делово и уверено, толкова рязко. Напротив, като че ли не му достигаше дъх, гласът му повече приличаше на шепот, отколкото на остър и ясен звук.
— Не правиш каквото ти казах. Няма смисъл да стреляш, преди да си се прицелила.
Но от тона му личеше, че той не мисли много за карабини и цели. Тялото му се бе стегнало от напрежение. Джейк се опита да се отдалечи от нея, но не можеше, без да пусне нея и карабината.
Изабел ясно усещаше възбудата му, която изгаряше кожата й като невидима дамга. Усещаше напрежението в мускулите на ръцете му, когато те малко по малко я притискаха все по-силно, докато я заболя.
В един миг Джейк, изглежда, дойде на себе си. Мускулите му се отпуснаха.
— Изабел, изобщо не гледаш цевта.
И двамата разбираха, че бе невъзможно. Карабината трепереше твърде много в ръцете им, за да могат успешно да се прицелят в нещо по-малко от средноголям хълм.
— Какво да правя, когато погледна в мерника? — попита тя.
Трябваше поне да се опита да се концентрира. Ако не го направеше, имаше опасност просто да захвърли пушката и да се хвърли в прегръдките му.
