— Нагласи я така, че целта ти да застане в средата на мерника. След това натискаш спусъка. Не го мърдай, иначе куршумът няма дори да мине покрай целта.
Нейният мерник обаче бе насочен към Джейк. Само че не беше толкова просто да го застреля. Разумът й подсказваше, че се държи невероятно глупаво. Чувствата й нашепваха, че въпреки че външно не го показваше, това бе единственият мъж, който можеше да й даде всичко, от което имаше нужда. Тялото й крещеше, че губи ценно време. Желаеше Джейк тук и сега. Изведнъж Изабел осъзна, че растящото между тях напрежение бе станало нещо, което вече не можеше да понесе. Мускулите й се отпуснаха и тя се облегна на гърдите му. Това доведе до незабавна реакция от страна на Джейк. Той си пое рязко дъх, тялото му отново се напрегна. Отстъпи рязко крачка назад. Карабината падна на земята.
Изабел се обърна към него и погледите им се срещнаха. Карабината бе забравена. Те стояха един срещу друг, приковали погледи, неспособни да се помръднат, неспособни да изрекат и една дума. Джейк протегна ръце и Изабел на мига се озова в прегръдката му.
Устните им се срещнаха в яростна, гореща целувка. След толкова дни на въздържание чувството за безизходност, потисканата страст, пометоха и последните следи от колебание. Изабел забрави страховете си за бъдещето. Забрави, че се превръща в паднала жена. Забрави, че след края на това пътуване вероятно никога нямаше да види отново Джейк.
Имаше значение само това, че се намираше в прегръдките му и че той я целуваше с цялата страст, която бушуваше и у нея. Джейк бе единственото реално и хубаво нещо, което някога й се бе случвало, и Изабел реши, че ще бъде близо до него доколкото бе възможно.
Тя се притисна силно към него. Искаше да изпита сладката болка в гърдите си, когато се притиснат към широкия гръден кош на Джейк. Искаше той отново да потуши огъня, който гореше в утробата й.
Когато нетърпеливите пръсти на Джейк започнаха несръчно да разкопчават копчетата на роклята й, тя с удоволствие му помогна. С нетърпение очакваше отново да почувства ръцете му върху тялото си, да усети топлите, влажни устни върху гърдите си.
От гърлото й се изтръгна стон, когато зъбите му лекичко захапаха втвърденото зърно. Хладният утринен въздух не бе в състояние да охлади пламналата й кожа. Никой освен Джейк, не можеше да утоли нуждата, която постоянно растеше в нея.
Изабел се облегна на фургона. Джейк продължи да смуче и целува гърдите й и в същото време пъхна бедро между краката й. Изабел веднага се уви около него, притискайки се силно към бедрото му. Чувството бе великолепно. Сладката възбуда в нея продължаваше да расте.
В момента, когато се отпусна леко назад, ръката на Джейк се плъзна между краката й. Не бе необходимо дълго да я гали, тя вече бе влажна и готова за него. Пръстите му разтвориха копринената й плът и проникнаха в нея. С един пръст лекичко погали възбудената й женственост. В отговор цялото й тяло потръпна конвулсивно. Джейк продължаваше да изследва и гали, като постепенно увеличаваше напрежението и темпото, докато вълните на удоволствието отново разтърсиха тялото й. Изабел се притисна към Джейк, не бе в състояние да помръдне, сладостно безсилие бе завладяло тялото й.
Изминаха няколко минути, преди да успее да възстанови дишането си. В този миг успя да види, че Джейк вече не бе участник в чувственото й пътешествие. Той се бе отдръпнал и я гледаше с поглед, изпълнен с изумление и срам.
— Не исках да направя това — каза той.
Отне й известно време, докато се съвземе. Джейк бързо се отдалечаваше от нея. Трябваше да го спре, преди да си е отишъл изобщо.
— Аз го исках не по-малко от теб — каза тя.
— Но аз ти обещах. Дадох ти дума.
— Знам, но…
— Ти ми каза, че не можеш да овладееш страстта си, не можеш да контролираш нуждата си. Аз ти обещах, че ще се погрижа за това. За бога, аз обещах!
— Аз те пожелах, Джейк. Исках и ти да ме желаеш.
— Но аз те желая. Желая те толкова много, че ми е трудно да мисля за нещо друго. Защо, мислиш, накарах момчетата да яздят до теб през повечето време?
Беше истинско щастие за нея да научи, че той я бе избягвал, защото не можеше да се довери и на самия себе си. Изабел изобщо не бе успяла да се освободи от страха, че след като веднъж бе правил любов с нея, Джейк бе изгубил интерес. Нуждата й от него надхвърляше физическото желание.
Изабел закопча блузата си.
— Ти си дама — продължи Джейк. — Ти си прекалено изискана, прекалено добра за мъж като мен.
— Не говори глупости. Аз съм си просто една жена.
— Ти никога няма да бъдеш „просто една жена“. Ти винаги ще бъдеш дамата, в която те е превърнало възпитанието ти. Не можеш да бъдеш нищо друго, дори и да се опиташ. Също както аз не мога да бъда друг. Ти принадлежиш на изисканите домове, салоните, където се лее тиха музика и където получаваш комплименти, прошепнати тихо в нощта. А аз принадлежа на тази груба и прашна земя.
— Но аз не искам да ме слагат под стъклен похлупак и да ме изваждат оттам само за да ми се възхищават — отвърна Изабел, ужасена от думите на Джейк и от живота, който той си мислеше, че тя иска за себе си. — Може и да не съм толкова добра като теб в оцеляването в тази негостоприемна земя, но предпочитам това пред живота, който ми описа. Искам да бъда истински жива, Джейк, да усещам, че живея. Ти самият ми показа разликата между онзи живот и този.
— Не бях аз, а момчетата.
— Не. Беше ти и твърдата ти решимост да ми натриеш носа, докато и последната следа от снобизъм изчезне от мен.
Но точно сега Изабел не можеше да го убеди. Той беше прекалено шокиран от това, което беше направил, за да я послуша, или да й повярва. Трябваше да го накара да разбере, че тя не бе същата жена, която бе пристигнала при него преди няколко седмици, но сега той все още не бе готов да я изслуша. Джейк беше прекалено ядосан на себе си.
— По-добре да си вървя — каза той. — Не искам някое от момчетата да се върне назад, за да провери дали не се е случило нещо с нас.
— Джейк…
— Баща ми ме научи да спазвам дадената дума. Той не би приел страстта ми към теб като извинение, за да не спазя обещанието си.
Изабел не можа да се удържи и се усмихна.
— Но аз я приемам, Джейк. Всъщност мисля, че тя е най-добрата причина.
— Няма да се случи отново. Обе…
— Не обещавай, Джейк. Не искам да обещаваш нищо.
— Мислиш си, че следващия път няма да удържа думата си?
— Не искам да го правиш.
Джейк се замисли над думите й за миг. Прииска й се да разбере за какво си мисли, но каквото и да бе, то бе го хвърлило в смут и тревога.
Изабел нямаше нужда да мисли повече. Знаеше какво иска. Обичаше Джейк и искаше да се омъжи за него. А това явно не бе разумно решение. Тя нямаше представа, как би могла да осъществи успешно този брак, но не искаше да се тревожи сега за това. Тя го обичаше, той също я обичаше. Изабел бе сигурна в това, въпреки че той все още не бе го осъзнал. Щяха на намерят начин. Беше сигурна, че ще го направят. Джейк можеше да постигне всичко.
А Изабел бе разбрала, че не е жената, за каквато я мислеше той. Би могла дори да се научи да стреля с карабина.
Джейк устоя на импулса да пришпори коня и да се движи толкова напред пред Изабел, че да не я вижда. Разбра, че се опитва да избяга от собствената си съвест, не от Изабел. Не трябваше да прави любов с нея. Беше обещал да стои далеч от нея. А само след първото истинско изкушение той се бе поддал.
Тя бе казала, че го желае не по-малко от него. Прониза го желание, остро като бръснач, и той почувства как тялото му се втвърдява от възбуда. Дори сега той потрепери от усилието да не се обърне към нея и да не я люби, докато желанието и гладът за нея не отпуснеха желязната си хватка. Това, че тя също го желаеше, правеше нещата още по-трудни.
