Мисълта му отново се върна към майка му. Тя не бе могла да понесе единствения начин на живот, който той можеше да предложи на Изабел. Самата Изабел сигурно щеше да се опита да живее тук, но накрая щеше да избяга в града и в обществото, в което беше израсла.
Джейк никога не би приел връзка, която ще продължи дотогава, докато трае страстта им. А той се съмняваше, че желанието му към нея ще отслабне. Въобще не бе очаквал, че ще се чувства по този начин — никога не бе го искал — и това го плашеше. Още повече се страхуваше да я обича. Ако го направеше, щеше да я последва навсякъде.
А това щеше да бъде краят и за двама им.
Но тя не го обичаше. Не би могла. Тя искаше от него да я люби, но жена като нея със сигурност щеше да търси у съпруга си съвсем друго.
По-добре да се държи на разстояние от нея, докато пристигнат в Ню Мексико. След като продадеше стадото си, ще й предостави достатъчно пари, за да се върне в Остин. На момчетата също щеше да намери някаква работа. И дом. Не би могъл да си тръгне, без да знае, че са щастливи и са на сигурно място.
След това щеше да си тръгне. Не би могъл да бъде близо до Изабел и да знае, че не може да я има. Може би ще отиде в Колорадо и ще създаде ново ранчо. Може пък да се върне в Тексас и да събере ново стадо. Момчетата биха могли да му помагат. Можеше и да изостави ранчото си и да се глави някъде като обикновен каубой. Сигурен бе, че Джордж Рандолф би му дал работа, ако го помолеше.
Където и да отидеше, трябваше да бъде достатъчно далеч от Изабел, за да не я види никога повече.
Изабел разбра, че нещо не беше наред, много преди да стигнат стадото. Кравите се бяха разпръснали и пасяха, а трябваше да вървят напред в дълга криволичеща колона. Никъде не се виждаше дори и едно от момчетата.
— Някой е бил наранен — каза Изабел, сигурна, че нищо друго не би накарало момчетата да се отдалечат и да изоставят стадото.
— Сигурно някой е наранен доста зле, за да изоставят животните да правят каквото си искат — промълви Джейк. — Ще избързам напред, за да разбера какво се е случило.
И да я остави да чака сама и в напрежение, като че ли тя не изпитваше същата тревога и любопитство като него.
Когато пристигна, пред погледа на Изабел се разкри напълно неочаквана картина. Момчетата се бяха скупчили около едно умряло едногодишно теле. Шон и Нощния ястреб държаха здраво едно момче, което се опитваше да се освободи. Чет обясняваше на Джейк какво се бе случило.
— Не знам как се е приближил, без да го усетим — казваше Чет — Но видях, че той откарваше едно от телетата. Докато пристигна, този безобразен крадец вече го бе убил.
— Кой си ти? — попита Джейк със стоманени нотки в гласа. — Какво правиш тук сам?
Момчето бе все още дете, изглеждаше на осем, най-много на девет години. Слънцето и вятърът бяха изгорили лицето му. Някой бе подстригал на неравни кичури тъмнокестенявата му коса. Лицето му бе почти скрито под много стара широкопола шапка. Безформени кафяви панталони и една прекалено голяма карирана риза още повече смаляваха дребничкото слабо тяло. Тежките му ботуши бяха с няколко номера по-големи от необходимото, но ръцете на момчето бяха тънки и деликатни. Изабел прецени, че когато се изкъпе, момчето ще се окаже много красиво създание.
Момчето не удостои Джейк с отговор. Когато Изабел слезе от фургона, то отново започна диво да се съпротивлява. Когато разбра, че Шон е прекалено силен и няма да може да се отскубне, то го ухапа. След това постъпи по същия начин и с Нощния ястреб. Преди някой от двамата да се бе съвзел от изненадата и болката, момчето се хвърли към Изабел, обви ръце около кръста й и се скри зад нея.
— Не им позволявайте да ме убият! — извика то.
— Никой няма намерение да те убива — заяви Джейк, опитвайки се безуспешно да издърпа детето иззад Изабел. — Но няма да позволя на никого да краде животните ми.
— Аз не откраднах телето — отвърна детето. — Просто го отведох.
— За мен това е едно и също — отвърна Джейк.
— Ранени ли сте? — обърна се Изабел към Шон и Ястреба.
Шон поклати отрицателно глава.
— Той не успя да разкъса кожата ми, но адски боли. Какво те прихвана, малък кучи сине? Само момичетата хапят.
— Ако само ме пипнете с големите си ръце, пак ще ви ухапя — отвърна отбранително момчето.
— Вие, момчета, се върнете при стадото — нареди Джейк. — Двамата с Изабел ще се погрижим за момчето. И следващия път, когато изоставите животните, по-добре ще е да сте мъртви, разбрахте ли?
На момчетата не им се искаше да пропуснат нищо, но се подчиниха, мълчаливо яхнаха конете си и се отдалечиха.
— А сега — обърна се Джейк към момчето, — можеш да започнеш, като ми кажеш името си.
— Не.
— Добре. Докато не излезеш с нещо по-добро, ще те наричам Брат.
— Няма! — извика възмутено момчето. Джейк не му обърна внимание.
— Сега, Брат, кажи ми какво правиш тук съвсем сам. Поне на сто мили в тази област не би могло да се намери друг бял човек.
— Името ми е Дрю.
— Радвам се да се запознаем, Дрю. Кажи ми къде е семейството ти?
Внезапно меднозлатистите очи на момчето се изпълниха със сълзи.
— Мъртви са — отвърнато. — Индианците ги убиха. Радвам се, че ухапах онзи индианец.
— Изобщо не трябваше да го правиш. Ястреба е само наполовина команч. Ти как успя да избягаш?
Дрю вдигна изпълнен с разкаяние поглед към Джейк.
— Уорд ми помогна.
— Кой е Уорд? — попита Изабел.
— Мъжът, който ми помогна. Конят му си счупи крак. Той искаше да ни помоли да го вземем с нас, когато индианците ни нападнаха. Той ги уби, но те го простреляха. Убих това теле, за да имаме какво да ядем. Вече изядохме всичко, което имаше във фургона ни.
— Къде се намира този Уорд? — осведоми се Джейк.
— На разстояние оттук, надолу по течението на потока. Ние ви наблюдавахме.
— Заведи ни при него — каза Джейк.
— Ще го застреляте ли?
— Разбира се, че не! — отвърна потресена Изабел. — Ще помогнем и на двама ви.
Дрю отправи поглед към Джейк.
— Да, така е. А сега побързай. Трябва след това да настигнем стадото.
Дрю не изглеждаше напълно убеден, че Джейк не се готви да им стори нещо лошо, но пое по течението на потока. Изабел предположи, че момчето не бе свикнало да взима решения, от което зависи животът му, но имаше чувството, че Дрю много бързо ще се научи.
— От колко време сте тук? — попита Джейк.
— Не знам. Струва ми се, цяла вечност.
— Имаше ли някой друг с вас, освен родителите ти?
— Не.
— Какво го е прихванало баща ти да пътува сам? По този начин сам си е търсил неприятности.
— Това му казваха и хората, но татко никога не слушаше когото и да било.
Без предупреждение, Дрю изведнъж се спусна в храсталака от хвойна и диви лози, който се намираше до брега на потока.
— Нито крачка повече! — разнесе се глас от храсталака.
— Дойдохме, за да помогнем — каза спокойно Джейк. — Дрю застреля вечерята ви, която не можем да ви донесем. Помислихме, че може да ви помогнем.
— Как смятате да постъпите?
— Зависи от това, дали можете да ходите.
От храстите изпълзя един мъж, като използваше ръцете си и единия си крак. Единият крачол на
