за осиновяването, което беше предложило.
Джейк бе мислил дълго по този въпрос. Последните четири дни бяха минали по-добре, отколкото се беше надявал. Бяха изминали около седемдесет мили. Хълмистата област с нейните каньони и дървета беше останала далеч зад тях. Отпред се простираше равна, тревиста прерия. Около няколко потока, подхранвани предимно от пролетните дъждове, можеха да се видят и отделни малки горички от канадска топола и върби.
Момчетата се бяха заели с работата си. Джейк вече не се налагаше постоянно да ги наблюдава. За момче на неговата възраст Чет се превръщаше в забележителен водач. С течение на времето Джейк все повече се чудеше как така това момче не си е намерило дом, как никой не го е поискал.
Колкото повече разстояние оставяше между себе си и фермерите, толкова по-добре се чувстваше. Нещо му подсказваше, че Рупърт изобщо не се бе отказал от намерението си да намери Зийк. Без съмнение второто момче бе Бък, но защо той го търсеше толкова упорито? След като беше подпалил ранчото му, Джейк не би се учудил на нищо, което можеше да направи Рупърт.
Уил се бе отправил към него. Момчето вървеше някак особено и Джейк се надяваше да не се е натъртил много на седлото. По средата на дълъг път като този, който бяха поели, това можеше да се окаже много лошо и мъчително преживяване.
— Защо не помагаш при миенето на съдовете? — попита Джейк.
Пит и Уил не яздеха толкова много като другите, но затова пък имаха задължение да помагат на Изабел.
— Без да искам, седнах на един кактус — отвърна момчето. — Неудобно ми е да ти кажа, но един бодил ми се е забил в задника.
Джейк положи всички усилия да не се разсмее с глас. Ако Мат не държеше толкова много да седи възможно най-далеч от Джейк, сега брат му нямаше да се окаже в това положение.
— Е, тогава е по-добре да помолиш Мат да го извади.
— Мат го няма.
— Тогава помоли Изабел.
— Няма да позволя на някое момиче да ме докосне там — извика момчето, шокирано само при мисълта затова. — Аз не съм някой страхливец. Искам ти да го извадиш.
— В тези неща жените са много по-умели от мъжете.
— Аз пък искам ти да го направиш — настоя Уил.
— Добре — отстъпи Джейк. — В такъв случай по-добре да отидем край потока под върбите. За такова нещо човек се нуждае от усамотение.
Уил се усмихна, хвана Джейк за ръката и двамата поеха към потока. Джейк си мислеше, че точно така ще се чувства някой ден, когато води за ръката собствения си син. След това, което бе преживял във войната, бе решил, че не иска деца. След това изведнъж се оказа с цяла банда, благодарение на Изабел, и всичко в живота му се промени. Нещо по-важно — самият той се промени. Не беше сигурен точно как се бе случило това, но фактът, че му харесваше да държи за ръка това малко момче бе явно доказателство за тази промяна.
— Сигурен ли си, че никой не може да ни види? — попита Уил, когато навлязоха навътре в горичката върби. — Не искам Брет да узнае. Ще каже на всички.
— Никой не може да ни види — отвърна Джейк. — По-добре сваляй панталоните. Колкото по-скоро се отървем от проклетия трън, толкова по-бързо ще излезем оттук.
Кожата на Уил бе млечнобяла и не бе трудно да се види къде се бе забил трънът, но не беше лесно да бъде изваден. Уил бе седял на дупето си и бодилът се бе забил по-дълбоко. Налагаше се Джейк да използва ножа си, за да го извади. С върховни усилия Уил се опита да не заплаче. С изключение на няколко приглушени стона, момчето понесе всичко като мъж. Джейк тъкмо щеше да го похвали за смелостта му, когато чу шум от бързи, тежки стъпки. Страхувайки се, че някое теле се е отделило от стадото, Джейк се обърна точно навреме, за да види Мат, който се хвърли към него с изкривено от ярост лице. В дясната си ръка момчето държеше голям нож. Виждайки дивата омраза в очите му, Джейк се уплаши, че Мат се е побъркал.
Джейк отвори уста да попита Мат какво, по дяволите, прави, когато разбра, че ножът е насочен към собственото му гърло. Мат се опитваше да го убие. Джейк хвърли собствения си нож, за да може да хване в желязна хватка ръката на Мат.
— Спри, Мат! Спри! — изкрещя Уил. — Той нямаше намерение да го прави.
Мат изобщо не обърна внимание на брат си. Изглежда, че дори не го беше чул. Бореше се като дявол, за да се освободи от хватката на Джейк.
Джейк бе удивен от силата на момчето. Бе по-тежък от него поне с петдесет фунта и бе поне два пъти по-силен, но му отне почти цяла минута да надвие Мат и да го събори на земята. Прикова ръцете му към земята и притисна тялото му със своето. Мат продължаваше отчаяно да се бори, но не можеше да се мери с Джейк, който го превъзхождаше многократно.
— Той нямаше да го направи — викаше Уил на по-големия си брат, а от очите му се стичаха сълзи. — Нямаше да го направи. Знам, че нямаше.
— Не знам за какво говори Уил — процеди Джейк през зъби. — Но никога не бих го наранил. А ако сега не пуснеш този нож, ще ти счупя ръката.
Мат продължаваше да се бори, но пръстите му постепенно се отпуснаха и ножът се изплъзна на земята. Джейк го вдигна и веднага забеляза, че това бе един от ножовете, които Изабел използваше, за да реже бекон. Оръжието бе много остро, самото острие бе цели десет инча. Можеше много сериозно да го нарани, дори да го убие.
— Сега ми кажи защо се опитваше да ме промушиш с този нож! — настоя той с нетърпящ възражение тон.
Отговорът на Мат бе само още един неуспешен опит да се освободи.
— Кажи ми, преди да съм разбил главата ти в земята.
— Беше заради мен — каза Уил, като продължаваше да плаче. — Помислил си е, че ще направиш… ще направиш… онова нещо.
— Какво нещо? — изрева Джейк.
— Мат ми каза никога да не позволявам на никого да докосва задните ми части — продължи Уил. — Каза ми, ако някога се случи такова нещо, да ритам и да крещя с всички сили.
Джейк долови шум от стъпки.
— Вдигни си панталоните — обърна се той към Уил и се изправи на крака. — Седни, но да не си посмял да помръднеш повече! — Тези думи бяха предназначени за Мат. — Трябва да поговорим.
Миг по-късно се появи Изабел, следвана от Пит.
— Какво се е случило? — попита тя. — Чух някой да вика. Извадихте ли тръна?
— Да. Отведи Пит и Уил към фургона. Ние с Мат ще се върнем след минута. — Вървете — подкани ги Джейк. — Все още не сте помогнали на Изабел да измие съдовете.
— Съмнявам се, че тази вечер ще получа някаква помощ от него — каза Изабел, като имаше предвид Уил, но вниманието й беше насочено към Мат. Момчето седеше, обронило глава между коленете си.
— С Мат ще дойдем след малко — каза Джейк. — Защо не направиш още кафе?
Очевидно Изабел не искаше да си тръгва.
— Сигурен ли си, че с Мат всичко е наред?
— Точно това смятам да разбера.
— Сигурен ли си, че не мога да помогна?
— Не и този път.
Изабел не изглеждаше убедена, но се обърна и се отдалечи. Джейк изчака, докато звукът от стъпките й заглъхна.
— Сега ми кажи за какво бе всичко това — обърна се Джейк към Мат.
Момчето не се помръдна. Продължаваше да седи с глава между коленете, а тялото му потреперваше и се люшкаше напред-назад.
— Какво се е случило с Уил? Кой го е сторил?
