Изабел го прегърна през раменете. Той се поколеба само за миг, а после обви ръце около нея и се сгуши.

— Те всички мислят, че е мъртъв. Всички. Питах ги.

— Не е мъртъв — отвърна Изабел.

Трябваше и себе си да убеди. Това бе надеждата, която я подкрепяше.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Чувствам го.

— Всеки човек ли разбира кога е умрял някой, когото обича?

— Кой казва, че обичам Джейк?

— Всички го знаят.

— Да — каза Изабел, защото имаше нужда да признае на глас онова, което изпитваше от доста време насам. — Точно затова съм сигурна.

— Казах на Мат, че не е мъртъв. Казах му, че ти щеше да разбереш. — Уил се отдръпна дотолкова, че да я погледне в очите. — Кога ще се върне?

— Не знам.

— Не ми е приятно, когато го няма.

— И на мен.

— Ще се омъжиш ли за него, ако се върне?

— Защо питаш?

— Защото искам да осиновите мен и Мат. Ще го направите ли?

— Не знам. Има и девет други момчета. Не зная дали Джейк ще иска да осинови толкова много деца.

— Но аз най-много искам да бъда осиновен. Пит казва, че не му пука. Брет казва, че мрази всички. Пък и не мисля, че Зийк харесва когото и да било.

— Не можем да вземем някои и да оставим другите. Трябва да намеря дом за…

Изабел замълча. Зийк бе събрал всички и беше вдигнал ръка за тишина. Никой не помръдваше. Тя наостри уши, но не можа да чуе нищо.

— Какво има? — попита Уил шепнешком.

— Шшт!

Командата на Зийк не търпеше възражения.

— Някой идва насам.

— Колко? — попитаха Уорд и Чет в един глас.

— Не мога да кажа със сигурност, но ми се струва, че е само един.

— Отивам. — Нощния ястреб потъна в тъмнината, преди Уорд или Чет да успеят да го спрат.

Изабел се изправи, тялото й бе напрегнато и всички мускули я боляха. Напрягаше слуха си, но не можа да долови нищо, освен шепота на вятъра в короните на дърветата.

Изведнъж се чуха гласове и шум от бързи стъпки. Всички насочиха оръжията си по посока на шума, който се чуваше все по-близо и по-близо. Още преди да успее да различи фигурите в мрака, чуха гласа на Нощния ястреб.

— Това са Джейк и Бък.

Конят на Джейк сякаш се материализира от тъмнината. Един поглед бе достатъчен за Изабел и животът отново потече в жилите й. Джейк бе придържан от отмалелите ръце на Бък. Момчето обърна насълзените си очи към Изабел.

— Той се върна за мен — рече Бък с изкривено от мъка лице — Онзи се опитваше да ни застреля. Когато Джейк дойде за мен, той го улучи.

— Кой се опитваше да те застреля? — попита Уорд.

— Рупърт Рейсън — отвърна Бък. — Той уби Джейк.

ГЛАВА 24

Беше като лош сън. Всичко се движеше като на забавен каданс. Изабел не можеше да допусне, че Джейк беше мъртъв. Бе успяла да съхрани надеждите си, защото противното означаваше да се предаде Джейк никога не би се предал. Той не би искал това от нея, а сега беше мъртъв, оставяше я сама с момчетата и любовта, която щеше да запази като неразцъфнала цветна пъпка.

Момчетата положиха Джейк на земята и отстъпиха назад. Сега показваха привързаността си към него много по-открито, отколкото когато се бе опитал да ги научи да се самоуважават.

Уил се разплака.

Джейк изглеждаше съвсем неподвижен. А винаги е бил толкова жизнен, така пълен с енергия. Момчетата бяха поставили тялото му под някакъв странен ъгъл. Не трябваше да бъде така. Тя не можеше да го остави да лежи по този начин. Коленичи до него.

— Изабел, недей…

— Само ще го преместя. Така изглежда толкова странно.

Невъзможно бе всичко, което бе обичала, изведнъж да си отиде. Да изчезне, сякаш никога не го е имало. Как можеше нещо толкова силно да изчезне? А трябваше да просъществува по-дълго дори от планински гранит. Болката щеше да съществува до края на живота й.

Взе в ръцете си главата на Джейк. Кожата на лицето му все още бе топла и мека.

— Някой да донесе одеалото му от фургона — рече тя и скръсти ръцете му върху гърдите. — Не мога да го оставя така.

Не знаеше кой донесе одеялото или кой й помогна да го покрие. Всичко, освен лицето. Искаше да го погледне за последен път. Една последна целувка. Знаеше, че не бива, но вече не я бе грижа. Наведе се и докосна устните му със своите. Бяха сухи и напукани, но топлият му дъх я опари по бузата.

Изабел се вцепени. Страхуваше се, че започва да си въобразява. Но когато усети топлата ласка за втори път, разбра, че не бе илюзия Веднага скочи на крака.

— Той е жив! Докарайте фургона. Трябва да намерим лекар!

— Изабел, ти си разстроена. Защо не седнеш? Аз ще…

— Не съм луда, Уорд. Той е жив! Усетих дъха му върху бузата си. Два пъти.

Уорд се поколеба за миг и се наведе над Джейк. После вдигна поглед.

— В него наистина има само искрица живот.

— Бързо! Трябва да…

— Няма да оцелее до Санта Фе. Къде го улучиха? — попита той Бък.

— В гърба.

Уорд обърна Джейк. На ризата му се виждаше малка дупка. Уорд извади джобното си ножче и разряза ризата.

— Нуждая се от малко светлина — рече той. — Имате ли фенер?

— Във фургона е — отвърна Изабел.

— Донесете го.

— Той се нуждае от лекар — настоя Изабел.

— Ще се наложи да се задоволи с това, което можем да направим за него — отвърна Уорд, а Брет запали фенера с главня от огъня и му го подаде. — Дръж го така, че да виждам. По-високо. Малко по- наляво.

Никой не продума, докато Уорд оглеждаше раната.

— Куршумът би трябвало да излезе. Не зная дали това ще го спаси, но иначе със сигурност ще умре.

— Нуждае се от лекар.

— Вече има един — каза Уорд.

— А къде си се научил да правиш това? — попита Изабел.

Уорд бе извадил куршума. Бяха направили легло от борови иглички и одеяла, за да може Джейк да се чувства колкото бе възможно по-удобно. Изабел се приготвяше да будува до него през нощта, Чет

Вы читаете Джейк
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату