безсъзнание.
— Той е добре — увери я Уорд. — Това е начинът, по който тялото му си осигурява нужната почивка.
Изабел се молеше Уорд да е прав.
Изабел бе сигурна, че нещо ставаше. Всички момчета се бяха събрали пред нея. Изглеждаха много тъжни. За момент се изплаши, че бяха дошли да й съобщят, че я напускат, но бързо отхвърли тази мисъл. Те нямаше къде да отидат.
— Уорд каза, че Джейк ще се оправи — рече Чет.
— Ще мине известно време, преди да е в състояние отново да язди, но ще се оправи.
— Отиваме да си върнем стадото.
— Не може да направите това. Твърде опасно е. Почакайте, докато Джейк се оправи.
— Обсъдихме това — каза Чет. — Ако изчакаме, те ще имат достатъчно време да откарат стадото в Мексико и да го продадат.
— Онова копеле ни последва заради мен — рече Зийк. — Няма да позволя Джейк да бъде ограбен от банда миризливи скунксове.
— Но вие сте все още деца — отбеляза Уорд. — Не знаете какво да правите.
— Изработили сме план — каза Чет.
— Сигурен съм, че е така, но не мога да ви пусна.
— Не можеш да ни спреш.
— Аз…
Възражението на Уорд замря на устните му. Всички момчета държаха в ръцете си пушки и всички те бяха насочени към него.
— Вие оставате тук с Джейк — рече Чет.
— Не може да направите това — възрази Изабел. — Уил и Дрю са още деца.
— Обсъдили сме и това, отиваме всички — отвърна Чет.
Изабел осъзна, че нямаше полза да спори. Спомни си изражението на Чет, когато бе притиснал Зийк на земята. Нямаше да успее да го накара да промени решението си.
— Бъдете внимателни — каза тя. — Не бих могла да понеса нещо да се случи с някой от вас.
— Имаме план — повтори Чет.
— Идвам с вас — предложи Уорд.
— Не. Някой трябва да остане тук. Гласувахме и избрахме теб.
— Аз нямам ли думата?
— Не. Твоята работа ще бъде да не позволиш да се случи нещо с Джейк и мис Дейвънпорт.
Уорд се учудваше колко сериозно се отнасяше Чет към ролята си на водач.
— Ще направя каквото мога.
Момчетата не казаха нищо повече, мълчаливо яхнаха конете си и потеглиха. Изабел се молеше да се върнат живи и здрави. Радваше се, че оценяваха това, което Джейк се бе опитал да направи за тях. Искаше й се само да бяха намерили друг начин да го покажат.
— Наистина ли ще последват стадото? — попита Уорд, като се взираше в Изабел.
— Така и не успях да опозная напълно тези момчета — отвърна Изабел, впила поглед в мрака, който погълна момчетата, които вече бе започнала да възприема като свое семейство. — Нито едно от тях. Мислех, че са просто деца. А сега отиват да се разправят с мъже, които са крадци, ако не и убийци.
— Все още мога да се опитам да ги спра.
— Щеше ми се да ги задържа. Джейк би казал, че трябва да ги пусна. Би казал, че трябва да направят нещо заради собственото си самоуважение.
— Дори на възрастта на Дрю и Уил?
— Странно, нали? Ако бяхме в Савана, Уил щеше да е вече в леглото, сестрата щеше да го завие, играчките щяха да бъдат прибрани, а книжката с картинки щеше да е на полицата. Дори Мат отдавна щеше да се е прибрал у дома. А ето, че сега им позволих да потънат в нощта, за да се срещнат с въоръжени мъже.
— Тук не е Савана.
— Понякога си мисля, че бих дала всичко, за да се върна там, където за мен животът е достатъчно ясен.
— Ами Джейк? Той ще може ли да живее там?
Тя сведе очи и погледна лицето, което й бе станало толкова скъпо.
— Би могъл да опита, но това ще му разбие сърцето.
— Мисля, че го подценяваш.
Но тя познаваше Джейк много повече от Уорд. Джейк би опитал, но нямаше да бъде същият човек, в когото се бе влюбила така отчаяно, въпреки здравия разум и законите на обществото, в което беше отрасла. Той се нуждаеше от свобода, дори ако това означаваше индианци, крадци, и нощи, прекарани на колене в молитви той да не умре.
— Не. Просто зная, че мъж като Джейк може да се роди и живее само в сурова земя като Тексас.
Джейк се събуди отново около полунощ.
— Изглежда, че ще оживея — каза той с отпаднал глас.
— И на мен така ми се струва — отвърна Изабел, като се надяваше той да не бе доловил потрепването в гласа й.
— Този куршум можеше да ме убие.
— Щеше, ако Уорд не го бе извадил. Знаеше ли, че е лекар?
— О!
Изабел предполагаше, че в момента Джейк се интересуваше само от това, че бе жив. А за нея беше важно. Това бе причината Джейк да е още жив.
— Как приеха момчетата загубата на стадото?
— Не много добре.
— Кажи им, че това не е краят. В ранчото има още много крави.
Джейк трябваше да си почине. Силите му го напускаха.
— Ще им кажа. А сега заспивай. Трябва да пазиш силите си и да оздравееш.
— Ще останеш ли с мен?
— Да.
Той се усмихна и затвори очи.
Чет наблюдаваше двамата мъже, които спореха до лагерния огън. Третият лежеше малко по-нататък. Не можеше да определи дали беше болен или ранен. Стенеше от болка, но те не му обръщаха никакво внимание. Един изстрел му бе помогнал да намери лагера толкова бързо.
— Отивам сам — каза на Ястреб и Люк, които стояха до него. — Ще им дам шанс да се предадат.
— Толкова добре ли стреляш? — попита Ястреб.
— Да, той е добър — увери го Люк.
— Защо не са оставили някого при стадото? — зачуди се Зийк.
— Сигурно са си мислили, че щом досега не сме ги последвали, няма да го направим — каза Чет. — Помогнете на Шон да се погрижи за хлапетата и за стадото.
— Бък и Мат му помагат.
— Трябва да дойда и аз — възрази Ястреб. — Движа се съвсем безшумно.
— Аз искам да ме чуят — рече Чет. — Да им дам шанс.
Но се надяваше да го проиграят. Те бяха същите негодници като онези, които застреляха баща му в гръб. Бяха се опитали да убият Бък и почти бяха успели с Джейк. Заслужаваха да умрат.
