— Така изглежда.
— Тя не иска никой да знае — призна Уорд и въздъхна, без да се чувства виновен. — Като че ли така беше най-добре. Нямаше да възникват въпроси относно пътуването й с мен или с теб и момчетата.
— А какво ще правим сега, когато тайната се разкри?
— Не знам. Разчитам на Изабел.
Изабел и Люк се приближаваха заедно с Чет и Пит.
— Не мисля, че можеш да ги накараш да се закълнат да пазят тайна — каза Уорд, но в гласа, му имаше надежда.
— Трябва да отрежем езика на Пит.
Дрю не можеше да чака и да не огласи позицията си.
— Няма да се махна! — настоя тя и застана точно пред Джейк. — Мога да яздя също толкова добре, колкото всеки един от тях.
— Но ти си момиче! — каза Уил, сякаш това бе някаква неизлечима болест.
— Не искам да бъда момиче — отвърна Дрю. — И няма да бъда!
— Как ти е истинското име? — попита Джейк.
— Казах ти, името ми е Дрю.
— Кръщелното ти име — уточни Изабел.
Дрю наведе глава.
— Друзила. — Тя вдигна глава и погледна към Уил и Пит. — Ще размажа всеки, който ме нарече така.
— Дрю е чудесно име — каза Изабел. — Но трябва да решим какво ще правим е теб тук.
Дрю заби юмрук в стомаха на Чет. Той се опита да не покаже, че го е заболяло, но това му коства сериозно усилие.
— Нямаше да се налага да решавате, ако мистър Дълъг нос си бе гледал работата — отвърна Дрю.
— Помислих си, че си се наранила — каза Чет. — Цялата беше в кръв — обърна се към Джейк. — Мислех, че умира.
Джейк се смути. Уорд само се усмихна.
— За пръв път? — въпросът му бе отправен към Изабел. Тя кимна.
— Дрю бе толкова уплашена, колкото и Чет.
— Някой ще ми каже ли какво, по дяволите…
— По-късно — каза Изабел. — Първо трябва да решим какво ще правим с Дрю.
— Ще продължи ли да кърви? — попита Джейк.
— Не, поне не още един месец — отвърна Уорд, като прикри още една усмивка.
Джейк се успокои.
— Тогава се дръжте, като че ли нищо не се е случило. Дотогава ще бъдем в Санта Фе. Нейните приятели ще се погрижат за това.
— Аз нямам приятели — заяви Дрю — Искам да ме осиновиш, както ще осиновиш Уил.
Джейк не очакваше това.
— Ти не си сираче. Имаш семейство на изток. От друга страна, не можем да вземем момиче, заедно с всички тези момчета.
— Защо не? Нали ще задържите мис Дейвънгюрт?
Джейк реши, че му дойде твърде много, че бе прекалено изтощен за това. Но когато се оправеше, щеше да насини окото на Уорд заради тази бъркотия.
— Джейк няма да ме задържи — каза Изабел.
— Уил каза, че ще се жените.
— Това не го решава Уил.
— Е, ще се жените ли?
Изабел погледна към Джейк Той предпочете да не отговори и само сви рамене.
— Не сме го обсъждали.
— Ще ме задържите ли, докато решите?
Изабел отново погледна към Джейк.
— Не виждам защо не. Когато Джейк продаде стадото, отиваме в Санта Фе. Дотогава ще сме решили.
ГЛАВА 25
Джейк огледа малката долина. Мястото беше спокойно и тихо. В дъното на долината течеше лениво поток. Топлият вятър къдреше високата до кръста трева. Склоновете на хълмовете, покрити с бор и кедър, предлагаха сянка и хладина през най-горещото време на деня. Стадото се бе пръснало в долината и пасеше. На всеки три часа на пост се сменяха по три момчета. Останалите дремеха на сянка, ловяха риба в потока или ловуваха.
Те прекараха в долината осем спокойни дни. Джейк се бе възстановил от раната си. Вече бе време да продължат пътя си.
— Красиво е, нали? Иска ми се да остана тук завинаги. Джейк се обърна и видя, че Изабел го бе последвала. Искаше му се да не бе го правила. Само мисълта, че тя бе близо до него, го караше отново да пожелае да я вземе в прегръдките си и да я люби, докато забрави целия свят и причините, поради които не можеше да я помоли да се омъжи за него.
— Чет бе чудесен — продължи тя. — Сам организира всичко. Не съм му давала никакви нареждания.
— Бих искал да знам как е убедил Уорд да стои на пост.
— Сам Уорд предложи. Каза, че така броят на постовете се изравнява.
— Преди се опита да ме заблуди, но сега знам, че той е отличен ездач.
— Каза, че баща му бил собственик на ранчо.
И двамата заобикаляха темата, по която трябваше да си поговорят. С течение на времето нямаше да стане по-лесно, затова по-добре да го сторят сега и да приключат с това.
— Това, което предишната вечер каза на момчетата… Беше наистина много хубаво.
— Те напълно са го заслужили. Ако не бяха те, нямаше да имам нищо.
— Но да им предложиш част от стадото…
— За мен това е единствено справедливо.
— Те ми казаха да ти съобщя, че няма да приемат.
Джейк я погледна внимателно.
— Защо не?
— Казаха, че не са направили нищо, за което ти да не им плащаш.
— Бих искал да поговориш с тях.
— Съгласна съм с тях.
Бяха го притиснали в ъгъла.
— Сега какво смяташ да правиш? — попита Изабел.
— Потегляме утре рано сутринта. Военният форт е само на ден-два път оттук.
— Искам да кажа, след като продадеш стадото. Бяха стигнали същината на въпроса.
— Ще се разплатя с всички, след което вие с Уорд може да заведете момчетата в Санта Фе.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Не.
— И защо?
Можеше спокойно да й каже. Тя щеше да го разбере.
— Майка ми живее в Санта Фе.
— Чудесно! Ще имаш възможност да я видиш след всичките тези години.
— Не искам да я виждам.
— Помниш ли какво каза на Мат? Каза му, че ако пази омразата в себе си, това ще го унищожи.
