разпредели постовете. Никое от момчетата не спеше. Те стояха близо до Джейк, гледаха и чакаха.
— Бях хирург през войната, която младите войници обикновено наричаха войната на северната агресия.
— Трябва да си бил много добър.
— Всички бяхме, или трябваше да станем. Имахме много работа.
— Но защо…
— Израснах като закърмен с идеали син на богат земевладелец. Исках да постигна в живота си много повече от това да отглеждам крави. Медицината изглеждаше идеалното разрешение. После дойде войната и аз осъзнах, че не съм имал и най-малка представа, какво означава да бъдеш лекар. Намразих го.
— Но защо скиташ из Тексас?
Уорд се разсмя, но Изабел се съмняваше, че му бе весело.
— Искаш да чуеш тъжната история за смъртта на моя идеализъм? Може би и това ще стане един ден. Самият аз все още не съм се научил да живея с това, а да го споделя ми е невъзможно. Да речем, че се влюбих в неподходяща жена.
— Не исках да любопитствам. Просто се чудех…
— Всеки би се чудил. — Той стана и се протегна. — Уморен съм. Мисля да отида да си легна. Кракът ми все още не е достатъчно здрав за езда като днешната.
Изабел го погледна, изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото изтощен.
— Благодаря ти.
— Просто извадих куршума. Трябва да изчакаме и видим дали Джейк ще успее сам да се спаси.
— Ще успее, сигурна съм.
— Възнамеряваш ли да му кажеш, че го обичаш?
— Не знам. Не съм сигурна, че съм подходяща жена за него.
— Глупости!
— Той не иска да се жени.
— Може да си е променил решението.
Тя не отговори. Невъзможно бе да опише обърканите си чувства. Чет й бе разказал как Джейк бе пожертвал стадото, за да защити момчетата. Вече нямаше съмнение, че той е загрижен за тях, че не иска да ги използва или да поставя печалбата над тяхната сигурност. Засрами се, че се е съмнявала някога в него. Трябваше отдавна да разбере. Изабел смяташе, че той бе чудесен. Щеше да бъде идеалният баща за всички тези момчета. Е, може би неточно баща. Някои от тях бяха твърде големи, но не би могла да се сети за никой друг, който да им подаде ръка и да им помогне да възмъжеят. Отчаяно искаше да бъде до него. Бе започнала да обича тези момчета. Знаеше, че някои от тях никога няма да отвърнат на чувствата й. Въобще не беше сигурна, че Зийк щеше някога да се научи дори да я харесва, но те се нуждаеха от майка толкова, колкото и от баща. Изабел не можеше да си представи, че щеше да позволи друга жена да заеме това място. Ето това затваряше кръга. Джейк не искаше да се жени, а и да искаше, тя не бе подходящата съпруга за него.
— Това не променя нещата — каза Изабел. — Всичко зависеше от това, дали Джейк ще може да продаде стадото. А сега той няма нищо. И няма да се ожени.
— Ти би ли се омъжила за него?
— Да.
— Кажи му го.
— Нищо не разбираш.
— Не, не разбирам. Сигурно затова обърках и собствения си живот. Не съм аз човекът, който трябва да дава съвети.
— Аз не се справих по-добре.
Чет дойде и седна до Изабел.
— Как е?
— Все същото.
— Какво ще се случи с нас?
— Не зная.
— Джейк е разорен, нали?
— Да.
— И няма никакви пари?
— Не. Всичко, което имаше, бе стадото.
— Възнамеряваше ли с тези пари да купи ранчо?
— Не беше решил. Мисля, че се опитваше да разбере кое щеше да е най-добро за вас, момчета.
— Уил постоянно говори, че Джейк щял да ни осинови. Мислиш ли, че би го направил?
— Не знам. Но щеше да се погрижи за вас.
— А без пари не би могъл, нали?
— Агенцията няма да му позволи.
Чет се изправи.
— Тук ли ще стоиш цяла нощ?
— Да.
— Добре.
Той се обърна и си отиде.
Джейк се чувстваше така, сякаш плуваше в море от болка. Тя пулсираше в гърдите му и всички останали части на тялото му. Независимо от усилията, които полагаше, не успя да помръдне. Крайниците му тежаха, сякаш към тях бяха привързани камъни. Чувстваше, че се задушава. Беше трудно дори да си поеме дъх, но продължаваше да се бори. Трябваше да стигне закъдето беше тръгнал. Не знаеше точно къде, не знаеше точно какво трябва да направи, просто трябваше да се добере до там. Това бе по-важно от болката.
Чудеше се къде беше сега, дали бе сам. Защо не можеше да се движи? От време на време му се струваше, че вижда нечие лице. Опита се да каже нещо, но не успя. Не знаеше дали му се е сторило, че някой се опитваше да му каже нещо. Сигурно валеше. Почувства капки вода върху кожата си. Можеше да чуе как си поемаше дъх и как въздухът навлизаше в дробовете му, те хриптяха и звукът отекваше в ушите му, но въобще не го бе грижа. Докато чуваше този звук, бе сигурен, че е жив.
През цялата нощ и на следващия ден Изабел не се отдели от Джейк, дори не сготви. Той гореше заради треската. Уорд се опита да й вдъхне увереност, да я убеди, че това бе нормално Знаеше, че е така. Също така знаеше, че ако треската не премине, той ще умре. Накара Уил и Дрю постоянно да носят студена вода. Непрекъснато го миеше от кръста нагоре. Уорд го проверяваше от време на време, но състоянието на Джейк не се промени.
Изабел бе загрижена за момчетата. Когато не ги гледаше, те се събираха до фургона. Тревожеше я това, че всеки път, когато Уорд се приближаваше до тях, те утихваха. Знаеше, че замислят нещо, но сега не можеше да се занимава с това. Мислеше само за Джейк.
Температурата му спадна късно следобед. По-късно той отвори очи.
— Не мърдай — предупреди го тя, когато се опита да се обърне. — Прострелян си в гърба.
Отне му минута да осмисли думите й.
— А момчетата?
— Добре са.
— Бък?
— Отървал се е без драскотина.
Изглеждаше доволен.
— А стадото?
— Изгубено е.
Можеше да види как той изведнъж отпадна. Миг по-късно затвори очи и отново изпадна в
