— Спомена ли охраната пред него?
— Той разбра.
— Ще се чуем пак — отвърна Кастило, прекъсна разговора и се обърна към Мунц.
— Ще се преместя отзад — каза полковникът. — Когато приближиш, отбий някъде.
— Разбра ли за охраната?
Мунц кимна.
— Значи наистина работят за ДРУ.
— Някои от тях — призна Мунц. — Не знаех, че и Юнг се е върнал с теб.
— Аз го пратих обратно — обясни Кастило. — А снощи едно уругвайско ченге го е простреляло, докато се е опитвало да застреля някакъв тип, който искал да го бодне с инжекция кетамин. Онзи, както сигурно предполагаш, няма никакви документи и не може да бъде идентифициран.
— Значи са искали да го разпитат за парите. Какво друго стана в имението?
— Не е тежко ранен, Алфредо, мускулна рана на ръката. Благодаря ти, че попита.
— Ако беше тежко ранен, щеше да кажеш нещо — засече го Мунц.
Кастило поклати глава, запали и излезе на „Либертадор“. Този път се отправи към Буенос Айрес.
X
ЕДНО
Резиденцията на посланика бе внушителна стогодишна сграда на две пресечки от парка и грозната
Преценката на Дарби се оказа правилна. Кастило забеляза посланик Хуан Мануел Силвио на тротоара, пушеше пура и си приказваше приятелски с униформените полицаи и с наетата от посолството аржентинска охрана.
Когато Кастило даде мигач, за да покаже, че „Черокито“ има намерение да влезе в двора на резиденцията, двама от охраната бързо се приготвиха да проверят кой е.
— Hola, Carlos! — провикна се весело посланик Силвио.
Приближи се бързо до „Черокито“ и Кастило спусна прозореца няколко сантиметра. След това нареди на един от униформените полицаи да отвори вратата.
— Чаках те, Карлос — заяви Силвио. — Щом отворят, караш напред и завиваш зад ъгъла.
Нито един от полицаите не посмя да измести посланика, за да провери автомобила отвътре.
Портата се отвори и Кастило подкара, мина покрай богато украсената входна врата и зави. В същия момент се отвори някаква сервизна врата, оттам излезе Кен Лауъри, шефът по безопасността на посолството, и се приближи до джипа.
— Къде е пътникът, подполковник? — попита той.
— На задната седалка — отвърна тихо Чарли, след това повиши глас: — Имаш ли нужда от помощ, Алфредо?
— Само ми отвори вратата — отвърна Мунц.
Лауъри отвори и отстъпи настрани така, че никой да не може да вижда.
Мунц наведе ниско глава и бързо влезе в къщата.
Чарли го последва. След тях, Лауъри затвори вратата. Кастило забеляза, че са в коридор, който минаваше покрай кухня, която очевидно не се използваше.
— Приятно ми е да се видим отново, полковник Мунц — поздрави Лауъри на испански и протегна ръка. Мунц се намръщи, когато Кен я разтърси. — Какво има? Нещо с рамото?
— Не питай, Кен — побърза да се намеси Кастило.
— Извинявай! — смути се Лауъри и отдръпна ръце.
Влезе и посланик Силвио.
— Най-добре да вземем сервизния асансьор — предложи той и им даде знак да влязат в кухнята.
Асансьорът беше малък и стар.
— Едно време са го използвали, за да качват храна в апартаментите — обясни Силвио. — Сега се използва единствено когато има прием. Но ако някой реши да наднича през вратата, няма да види кой е вътре.
— Тони Сантини ще дойде ли? — попита Кастило.
— Всеки момент — отвърна Силвио, отвори вратата и изчака останалите да слязат.
— Благодаря ви, че ме приехте толкова бързо, господине — започна Кастило.
— Надявах се да наминеш… подполковник.
— Новините се разнасят бързо.
— При това ги разнасят високопоставени източници — обясни Силвио. — Тя ми каза, че президентът е останал много доволен от начина, по който си се справил тук. — Посланикът замълча, усмихна се и добави: — В дипломацията на това му се казва да споделиш информация.
Кастило се усмихна.
— Поздравявам те, подполковник — продължи Силвио. — Според мен повишението е напълно заслужено.
— Надявам се да не промените мнението си, господине, след като приключим разговора — отвърна Чарли.
Силвио ги поведе към хола и им махна да се настанят където си харесат.
— Господине, мога ли да поговоря с вас насаме? — помоли Кастило.
— Ела в кухнята — покани го посланикът и кимна към летящата врата.
— Кен — Кастило се обърна към Лауъри, — преди години бях адютант на един генерал, известен с пикантния си начин на изразяване. Та той ми каза, че когато кажеш на някого — на някой свестен човек — че няма достъп до секретна информация, е все едно да му кажеш, че някой е премерил члена му и е решил, че не става.
Лауъри се усмихна, ала по изражението му пролича, че няма представа какво следва.
Силвио се усмихна и поклати глава.
— В твоя случай — продължи Кастило — ще ти кажа само, че се съобразявам със заповедите на президента и всичко, което чуеш днес, е строго поверително. Аз ще си измия ръцете, като прехвърля отговорността на посланика.
Обърна се отново и погледна Силвио.
— Вие, господине, имате право да разкажете на господин Лауъри онова, което прецените, че трябва да научи.
— Разбирам — отвърна простичко посланикът.
Силвио махна към вратата.
— Благодаря ти, Чарли — започна Силвио, когато застанаха в най-отдалечения ъгъл на кухнята. — Лауъри е свестен човек. — Усмихна се и добави: — Щеше да се засегне, ако се окажеше, че някой е премерил члена му и се е оказало, че има още какво да се желае.
— Не съм сигурен, че постъпих правилно — призна Кастило. — Истината е, че не мисля достатъчно
