Ловците

— Ще стане.

— Мунц не иска да замине. Иска да остане и да помогне да открием мръсниците.

— Зле ли е ранен?

— В рамото. Нямам представа дали може да използва оръжие.

— Защо точно днес? — попита Силвио.

— Защото, първо, в Щатите ме чакат още дини и, второ, трябва да поговоря с посланик Монтвейл колкото е възможно по-скоро.

— И той каза същото за теб. Тук имам обезопасена линия, така че, ако искаш, можеш да я използваш.

— Малко по-късно — отклони предложението Кастило. — Благодаря ви много, господине.

— За какво?

— Това е сигурно от умората, но откакто влязохме, се чувствам значително по-добре, направо в еуфория.

— Радвам се — отвърна Силвио. — Въпреки това ти препоръчвам, веднага щом приключим с Лауъри и Сантини, да си починеш малко. Всъщност много.

— В момента нямам време. Може да поспя на „Гълфстрийма“, докато пътувам за Щатите.

Силвио го погледна замислен.

— Каза, че ти трябва съвет. Все още ли го искаш?

— Да, господине.

— Каза, че си нарамил прекалено много дини, а ръцете ти не са достатъчно дълги.

Кастило кимна.

— Според мен се справяш чудесно, Чарли. Ако започнеш да изпускаш дини, то ще бъде от изтощение, не защото не успяваш да се справиш. Престани да се насилваш. Ти също имаш предел, макар да не искаш да си признаеш.

— Признавам го. И физически, и умствено, и още поне пет-шест от този вид.

— След като всички се настанят в „Майерлинг“ и семейството на Мунц е в безопасност в Щатите, не виждам защо да не си дадеш почивка от четирийсет и осем часа. Става ли?

— Трябва да се видя с посланик Монтвейл в мига, в който се появя в Щатите, а няма начин да отложа срещата с него с четирийсет и осем часа.

— Ето, това е доказателството, че си изтощен и ти е необходима почивка. Дори аз мога да измисля начин Да не го направиш.

— Как?

— Не му казвай, че утре заминаваш за Щатите. Кажи му, че ще се прибереш на следващия ден. Още по-добре, съобщи му за вдругиден.

— Искате да остана тук още четирийсет и осем часа ли? Не мога. Искам да изведа семейството на Мунц колкото е възможно по-скоро.

— Не ти предлагам да останеш още четирийсет и осем часа — отвърна Силвио.

Кастило срещна погледа му.

— Нали сте ми приятел? — попита той след малко.

— Иди във Филаделфия и виж как е специален агент Шнайдер. От онова, което видях, тя е единственият човек на света, който е в състояние да отклони мислите ти от поставената задача. Забрави всичко останало за четирийсет и осем часа, за да можеш да се заемеш отново след това с пълни сили.

— Би било добре да съм във форма за срещата с посланик Монтвейл. Ако не съм, то е истинско самоубийство. — Замълча за кратко и отново вдигна очи към Силвио. — Много ви благодаря.

Силвио кимна и го поведе към хола.

ДВЕ

Хони Сантини бе застанал край френския прозорец на изискания хол в резиденцията на посланика, когато Кастило и Силвио влязоха.

— Преди да започнем, Чарли — каза Сантини: — къде искаш Солес да пази Юнг? Нищо не каза по този въпрос.

— Те двамата къде са сега?

— Той се обади преди две минути. Обикалят. — Сантини посочи с ръка към река Плата.

Заводът за бутилиране на питейна вода на Буенос Айрес бе близо до реката, недалече от летище „Хорхе Нюбъри“, на пет минути от резиденцията на посланика.

Тъй като Кастило не отговори веднага, Сантини добави:

— Юнг няма търпение да те види. С него е още един агент от ФБР.

— Как така? — зачуди се Кастило на глас, след това побърза да добави: — В черен автомобил ли са?

Сантини поклати глава.

— В едно от беемветата на посолството. Не разполагаме с автопарк от черни коли, Чарли.

— Господин посланик, позволете ми да ги повикам тук — помоли Кастило.

Силвио кимна, посегна към телефона на една от малките масички и натисна някакво копче.

— Обажда се посланик Силвио — представи се той. — Господин Солес и още двама ще бъдат пред портата след няколко минути. Поканете ги в апартамента ми.

Кастило продължи да мисли на глас:

— Дано това, че не е сам, да не означава, че е по-тежко ранен, отколкото ми казахте.

Никой не отговори.

Сантини вече бе грабнал мобилния.

— Рикардо, елате в резиденцията. Охраната е уведомена, че идвате — каза направо той и прекъсна.

Юнг, Солес и „правният аташе“ Хулио Артигас влязоха в хола на посланика десет минути по-късно.

Поздравиха любезно посланик Силвио, Сантини, Лауъри, след това Юнг се приближи до Кастило.

Артигас остана изненадан, когато видя Чарли. „Господи, той не е по-възрастен от мен. И той нарежда какво да се прави“.

— Добре ли си, Дейв? — попита Кастило.

— В много по-добра форма от „Блейзъра“ съм, майоре — отвърна Юнг. — Надупчен е поне на шест места.

Кастило веднага забеляза настроението на Юнг.

„Не е нацупен. Много се страхувах, че ще прави фасони. Не искаше да идва тук, дойде и го простреляха.

Мислех, че вече съм в черния му списък. А ми се струва дори весел. Да не би да са го натъпкали с обезболяващи и успокоителни?“

— А господинът кой е? — попита Чарли и посочи Артигас.

— Хулио Артигас, майоре — отвърна Артигас. — Аз съм аташе по правните въпроси в Монтевидео.

Кастило му подаде ръка.

— Какво ви води в Буенос Айрес, господин Артигас?

Погледите им се срещнаха и Артигас веднага прецени.

„Този е непоклатим, човек с характер“.

— Аз го накарах да дойде, майоре — отвърна Юнг.

Кастило го погледна изви вежди.

— Артигас сам е разбрал какво става, майоре — продължи Юнг.

— А какво става? — попита Кастило.

— Подполковник… — започна посланик Силвио.

Кастило забеляза, че Юнг едва сега научава за новия му чин.

— Господин Артигас е ходил в имението заедно с уругвайската Национална полиция — продължи