Ловците

трезво.

— Струваш ми се изтощен — съгласи се Силвио.

— Наистина съм изтощен, а това е много опасно. Затова съм ви толкова благодарен, че се съгласихте да се видим…

— Секретар Кохън ми даде ясно да разбера — макар да не каза нищо направо — че ти командваш парада.

— … защото имам нужда от съвета ви.

— Ще ти помогна с всичко, което мога, Чарли.

— Трябва да кажа нещо, преди да започнем. Не искам да ви повлека надолу с мен, ако цялата работа се скапе…

Силвио махна пренебрежително с ръка.

— С всяка изминала минута ми се струва все по-вероятно, че съм пред провал — довърши Кастило. — Затова ви давам дума и съм готов да се закълна на цяла купчина Библии, че ви казах съвсем малко — на практика почти нищо — от онова, което възнамерявах да направя и предстои да направя.

— Оценявам жеста, но защо не се справим с този проблем, когато му дойде времето? Защо си решил, че ще се провалиш? Всички, включително и аз, ти имаме пълно доверие.

— Прекалено много дини съм понесъл под една мишница, а ръцете ми не са достатъчно дълги — отвърна Кастило. — Така че онова, което имам намерение да направя — като имате думата ми, че ако се случи нещо, ще отрека да съм ви казвал подобно нещо — е да споделя с вас проблемите си и да ви помоля за съвет.

— Преди да започнем, искам да ми кажеш как е госпожа Мастърсън. Ами децата? Къде са? Кажи ми как са.

— Много добре. При семейството на господин Мастърсън са в плантацията им в Мисисипи. Досега ги охраняваха момчетата от „Делта Форс“. Днес или утре ще ги сменят пенсионирани войници от Специалните части, които са много добри. Мисля — господи, надявам се да съм прав — че след смъртта на Лоримър за тях вече няма заплаха. Госпожа Мастърсън не е нужна на никого, за да каже къде се намира Лоримър.

— Звучи логично — каза Силвио. — Ами специален агент Шнайдер? Тя как е?

— В болница във Филаделфия е с обездвижена челюст. Сигурно се пита защо не съм ходил да я видя.

Силвио поклати глава с много съчувствие.

— Сигурен съм, че ще разбере — опита се да успокои той Чарли.

— Дано да сте прав, господине — отвърна Кастило.

След малко Силвио продължи:

— А сега ми кажи онова, което си преценил, че можеш да ми кажеш, Чарли.

Кастило се замисли за момент и започна:

— Малко преди да дойда тук за пръв път, за да разбера каквото мога за отвличането на госпожа Мастърсън, се обадих на Ото Гьорнер, генерален директор на вестникарската верига „Тагес Цайтунг“ в Германия, за да му кажа, че ще пътувам…

Забеляза учудването по лицето на Силвио и обясни:

— Имам втора самоличност като Карл Госингер, кореспондент във Вашингтон на „Тагес Цайтунг“. Прецених, че най-добрият начин е да бъда възможно най-незабележим, за да изпълня мисията, възложена ми от президента, затова трябваше да се представя за Карл Госингер.

Кастило замълча за секунда, забелязал, че Силвио има още въпроси.

— Верига „Тагес Цайтунг“ е собственост на фирма „Госингер“. Моминското име на майка ми беше Госингер.

Посланикът изви вежди, но не започна направо. Вместо това каза:

— А въпросният човек знае ли с какво се занимаваш в действителност?

— По онова време само предполагаше. Сега вече знае със сигурност — призна Кастило. — Както и да е, попитах го — за да имам извинение да дойда тук като Госингер — дали иска да напиша нещо, да проуча нещо. Той ми разказа, че някакъв богаташ от Хамбург има намерение да извади „Граф Шпее“ от пристанището на Монтевидео…

Силвио отново изви вежди.

— За пръв път чувам.

— След това, макар и с нежелание, ми разказа, че вестникът работел над материал как германци прехвърляли тук парите, изкарани незаконно от „Петрол срещу храни“. Идеята била да ги скрият, както постъпили нацистите през Втората световна война. След това съжали, че е повдигнал въпроса, защото хората, които се занимавали с този материал, били убити и ме помоли да оставя цялата работа.

— След това дойдох тук, настана хаос и докато се занимавах със семейство Мастърсън, съвсем забравих какво ми беше казал Гьорнер за парите от „Петрол срещу храни“. След това президентът издаде указа.

— Нямах никаква представа къде да започна да търся хората, отговорни за смъртта на Мастърсън. Предполагах само, че има някаква връзка между него и брата на сестра му, дипломат в ООН, затова започнах оттам.

Силвио кимна.

— Заминах за Париж. Източникът ми там каза, че Лоримър бил посредник в „Петрол срещу храни“…

— Източник ли? — прекъсна го Силвио.

— Хауърд Кенеди, едно време важна клечка във ФБР, преминал в лагера на лошите, сега работи за Алекс Певснер.

— Това име ми е познато — призна Силвио. — А Певснер защо ти е казал? Предполагам, че едва ли би го направил без одобрението на Певснер или, по-точно казано, без Певснер да му нареди.

— Не е ли по-добре да знаете за Певснер и Кенеди колкото е възможно по-малко?

— Предполагам, че и за това ще отречеш, че си ми го казвал?

— Точно така — отвърна Кастило. — Добре. Певснер направи сделка с президента. Подава ни полезна информация — открих откраднатия „727“ с негова помощ, сам нямаше да успея — а президентът нареди на ФБР да спрат да го преследват, докато се съобразява с американските закони — същото важи и за Кенеди — нареди и на ЦРУ да не го закачат, независимо в коя страна се намира.

— Много интересно — каза Силвио. — Кой друг знае за тази сделка?

— Секретар Хол, секретар Кохън и посланик Монтвейл. Директорите на ФБР и ЦРУ знаят, че трябва да оставят на мира Певснер. За тях не съм сигурен какво знаят за сделката.

Силвио кимна, без да каже нищо повече.

Кастило продължи:

— Онова, което Кенеди ми разказа за Лоримър, бе потвърдено от представителя на ЦРУ в Париж. Той беше убеден, че Лоримър вече е нарязан на малки парчета, изхвърлени в Сена или Дунав. От Париж заминах за Фулда — да се видя с Гьорнер в „Тагес Цайтунг“ — и му казах, че ми е необходима цялата информация за плащанията във връзка с „Петрол срещу храни“. Той ми даде всички материали, с които разполагаше, и призна, че Ерик Кочиан, издателят на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща, разполага с по-подробна информация.

— Затова заминах за Будапеща и Кочиан, макар и с неудоволствие, ми даде информацията, с която разполагаше, но преди това ме накара да му обещая, че няма да я предам нито на ЦРУ, нито на ФБР. Кочиан също бе убеден, че Лоримър е елиминиран.

— Когато се върнах — в Монтевидео — проверих каква информация е събрал Юнг. Той беше направил досие за Жан-Пол Бертран, ливанец, търговец на антики. Оказа се, че това всъщност е Лоримър, жив и здрав, покрил се в имението си. Затова организирах акцията за отвличането на Лоримър/Бертран, за да го репатрираме.

— Вече знаете какво се случи в имението. Нападнаха ни. Лоримър и един от хората ми бяха застреляни, а полковник Мунц бе ранен.