Ловците

— Нападението не е ли било капан? — попита Силвио.

— Мислих и за това. Възможно е, но ми се струва, че е по-скоро съвпадение. Хората, от които бягаше Лоримър — а те са много добри — са го открили и са пристигнали в имението след нас.

— Сигурен ли си, че никой не им е подшушнал за операцията? Откъде взе хеликоптера?

— От Певснер.

— Певснер тук ли е? — учуди се Силвио. — В Аржентина?

— Ако не отговоря на този въпрос, можете да се закълнете с чиста съвест, че не знаете къде е, защото съм отказал да ви съобщя.

Силвио кимна.

— Смятай, че не съм задал този въпрос.

— Наложи се да го заплаша, че президентът ще сметне уговорката им за невалидна, ако не получа хеликоптера. А той държи на споразумението. ЦРУ много биха искали или те — или разузнавателна агенция на друга страна — да го пипнат и да го тикнат в затвора до края на живота му.

— Защо? — попита посланикът.

— ЦРУ са го използвали в разни операции, купували са оръжие от него. Никак не им се иска тези факти да излязат наяве. Не, Алекс Певснер не ни е предал. Няма интерес от тази работа, а той много държи на интересите си.

Кастило понечи да каже нещо, спря и извади табакера с пури. Предложи на Силвио, той кимна, взе си и двамата запалиха. Бе очевидно, че и двамата мислят.

— Взехме всичко от сейфа на Лоримър — продължи най-сетне Кастило. — Имаше и облигации за почти шестнайсет милиона долара, пръснати в три уругвайски банки.

— Може ли да вметна нещо? — прекъсна го Силвио.

— Разбира се.

— Посланик Макгрори знае за парите. Теорията му е, че Лоримър е бил наркотрафикант. Значи парите са у вас?

Кастило кимна.

Дръпна от пурата, след това продължи:

— Ще отрека, че съм ви казал и това: посланик Монтвейл предложи, а президентът се съгласи, че Звеното за организационен анализ трябва да вземе парите и да ги използва за целите си. По-голямата част от сумата е в банка на Каймановите острови. Нарекох сумата „Благотворителен фонд «Лоримър»“.

Силвио се усмихна и поклати глава.

— Затова изпратих Юнг тук, да покрие всички следи — обясни Чарли.

— Разбра ли, че го простреляха?

Кастило кимна.

— Първо, летях до Париж, за да огледам апартамента на Лоримър — продължи той. — Бяха го претърсили и Второ бюро, и хора от ООН, и нашият човек от ЦРУ. Не открих нищо. След това заминах за Фулда, за да изясня нещата с Ото Гьорнер. Разказах му с какво се занимавам — и по чия заповед — и че искам да бъда освободен от обещанието да не показвам събраната информация на ЦРУ. След това заминах за Будапеща, за да накарам Ерик Кочиан да ме освободи от обещанието.

— Той нямаше нищо против, първо, защото неизвестни лица се бяха опитали да го упоят на моста „Франц Йосиф“ и тъй като не успели, го простреляли два пъти…

— Господи!

— В един след полунощ на следващия ден… — Кастило се замисли за миг, след това възкликна: — Господи, та това беше вчера!

— Вчера сутринта си бил в Будапеща? — попита учуден посланикът, неспособен да повярва.

Чарли кимна.

— В един вчера, непознати — този път бяха двама — се опитаха да убият Кочиан и да подпалят апартамента му, за да не остане и следа от информацията, която е събрал.

— Казваш „опитаха се“ — уточни Силвио.

— Ерик бе все още в болницата — обясни Кастило. — Аз спях в стаята за гости. Кучето на Ерик ме събуди. Вместо на Кочиан, попаднаха на мен и на .22 калибър със заглушител, който предвидливо бях взел от запасите на ЦРУ в посолството. Нито един от нападателите нямаше документи, но гаротата, която бяха използвали за човек от охраната на Кочиан, бе същата като гаротата, с която убиха сержант Кранц в имението. Затова реших, че си имаме работа със същите хора.

— А те кои са?

— Отначало си мислех, че са от бившето Щази или от Унгарска държавна сигурност, но вече не съм сигурен и нямам никаква представа за кого работят.

— А господин Кочиан и материалите му на сигурно място ли са? Ти взе ли ги?

— Изпратих копие с дипломатическа поща от Будапеща. Вече би трябвало да е във Вашингтон. Друго копие съм донесъл тук. Ерик Кочиан е в апартамента на „Авенида Арибенъос“.

— Довел си го със себе си? Как успяхте да пристигнете толкова бързо?

— Взех и него, и кучето, и бодигарда му, бивше унгарско ченге, прекарал известно време във Френския чуждестранен легион — разсмя се Кастило. — Май пропуснах да ви кажа, че ме сърбяха ръцете и благотворителен фонд „Лоримър“ плати седем и половина милиона за един „Гълфстрийм III“. Полковник Торине и братовчед ми Фернандо го докараха в Будапеща, прекараха там около шест часа и тръгнахме насам. Затова съм малко уморен.

— Не ми е ясно как още си стоиш на краката — призна Силвио.

— Нищо чудно, че не мога да мисля трезво.

— Справяш се чудесно, Чарли. Какви са плановете ти?

— В момента Алекс Дарби се опитва да наеме една вила в „Майерлинг“, в Пилар. Благотворителен фонд „Лоримър“ осигурява средствата. Кочиан е решил, че има връзка между „Майерлинг“ и германците — или по-скоро австрийците и унгарците — и участието им в скандала „Петрол срещу храни“. Не съм сигурен, но на Ерик рядко му се случва да греши.

— Исках да го настаня и да ги събера с Юнг, за да сравнят информацията, с която разполагат. Изпратиха ми заместник на сержант Кранц — мой приятел, старши сержант Джон Дейвидсън, който има огромен опит в охранителната дейност. Служили сме заедно в Афганистан.

— И той е довел ефрейтор Лестър Брадли, а аз нямам представа какво да правя с него. Просто ще го оставя с Дейвидсън. Дарби ще прехвърли сержант Кенсингтън и радиото в „Майерлинг“ веднага щом има как. Някой ще трябва да е около него по двайсет и четири часа. Лестър може да помага.

— Ами полковник Мунц? — поинтересува се Силвио. — Той ще работи ли с Юнг и господин Кочиан?

— Според мен на Юнг няма да му се иска да остане, след като го простреляха. Тук е мястото на полковника. — Той замълча. — Разбирате ли защо се притеснявам за всички дини, които съм нарамил?

— Засега всичко е наред, Чарли. Не си изпуснал нито една.

— Чакайте малко. И това ще стане — отвърна Кастило. — На това му се вика закон на неизбежността.

— Разкажи ми за полковник Мунц — усмихна се посланикът.

— Той е решил, че го следят. Не знае кой, но много се притеснява за семейството си — има жена и две дъщери — и ми се струва, че не е параноик.

— Той подозира — но не знае — че хората, които го следят, може и да работят за Певснер. А знае достатъчно за Певснер и е наясно, че всеки, който е научил повече, отколкото трябва за Певснер, всеки момент може да се сдобие с бенка в средата на челото.

Силвио не разбра веднага. След това се намръщи.

— Тъй като Мунц го раниха заради нас — обясняваше Чарли, — му казах, че ще го отведа със семейството му в Щатите, докато открием кои са виновниците и ги спрем. Ще им трябват визи.

— Няма проблем — отвърна Силвио. — Бюрократите се мръщят на властта на посланика, но въпреки това аз си оставам човекът, който има последната дума кой получава виза.

— Трябва да го направим още днес, а не съм измислил как да стане.