Ловците

— Значи е важно, така ли? Смятай, че е свършено. Би ли ми продиктувал името по букви?

Кастило го продиктува.

— Записах.

— Това е всичко, господине, докато се върна във Вашингтон. Тогава ще ви запозная с подробностите.

— Колкото по-скоро се върнеш, толкова по-добре.

— Слушам, господине.

— Все още имаме работа с гърмящите куфарчета. Да знаеш, че доста ме притесняват.

— Знам, господине. И мен. Ще се върна възможно най-бързо.

— Радвам се, че се обади, Чарли.

— За мен е винаги удоволствие да разговарям с вас, господине — отвърна Чарли и затвори. Когато телефонистката се обади, той съобщи, че е приключил. След това върна слушалката на мястото й.

Погледна посланик Силвио.

— Посланик Монтвейл ми осигури всичко, от което се нуждаех — заяви той. — Нямаше пращене по линията. Защо всички тези подробности ме карат да се притеснявам?

Посланик Силвио се усмихна.

— Чакат ни в хола — напомни той на Чарли.

ЧЕТИРИ

Артигас, Солес, Мунц, Сантини и Юнг си говореха тихо, отпуснали се на канапетата. Щом Кастило и посланик Силвио влязоха, те наскачаха. Изражението на Артигас напомни на Кастило, че бе нарекъл аташето „неочакван проблем“, преди да се свърже по обезопасената линия с Монтвейл.

„Знае, че съм разговарял с някого за него. Изражението му е на загриженост, той не се страхува. Притеснен е какво е казал за него всезнайкото Кастило, но не е никак уплашен.

Знае, че не е направил нищо нередно, защо да се страхува?

Този тип ми харесва. Да го видим колко е умен“.

— И така, Артигас — каза Кастило, — защо не ни кажеш какво си разбрал за събитията в имението?

На Артигас не му стана никак приятно.

— Добре, господин Артигас — намеси се посланик Силвио. — Онова, което кажете, няма да излезе от тази стая, а за подполковник Кастило и за мен е много важно да сме наясно колко поверителна информация сте успели да разгадаете.

— Добре, господине — съгласи се Артигас и започна ясно и точно да излага подозренията си, до какви заключения бе стигнал, как и защо.

„Този е невероятно умен. Досетил се е за всичко, което се случи, освен, разбира се, кои са нинджите и откъде са се взели. Това никой не знае.

Лошото е, че след като той се е досетил, някой друг агент на ФБР може да стигне до същите изводи“.

— Колко от казаното сте обсъждали с друг? — попита Кастило. — Питам за агенти на ФБР. Или с някой друг.

— С никого, господине.

— Сигурен ли сте? — попита настоятелно Кастило.

— Да, господине.

— Артигас, прехвърлен си от посолството в Монтевидео в посолството тук — заяви Кастило.

„Какво? Мили боже!“, помисли си Артигас, след това попита:

— Кога ще стане?

Кастило си помисли: „Няма «Ама как?», нито пък «Защо?», нито пък «Аз нямам ли право на мнение?», нито дори «Кой нареди?». Единствено «Кога ще стане?»“

— Веднага — уточни Кастило. — На посланик Макгрори ще бъде съобщено, че си прехвърлен. Ако някой те пита, ще казваш, че нямаш никаква представа.

— Лесна работа — съгласи се Артигас. — И без това нямам никаква представа какво става.

— Юнг и Хауъл споменаха ли нещо за президентски указ? — попита Кастило.

— Да — отвърна Артигас, усмихна се и поклати глава. — Разговорът беше „хипотетичен“, подполковник. След това ме уведомиха, че ще отрекат да са провеждали подобен хипотетичен разговор с мен.

Кастило се разсмя. Посланик Силвио се усмихна.

— Седнете, господа — покани ги Кастило. — Настанете се удобно.

След като всички седнаха, Чарли продължи:

— Добре, сегашният ни разговор не е хипотетичен, Артигас. Отсега нататък всичко, което аз — или който и да е, свързан с операцията — ти каже, е строго секретно по заповед на президента.

— Слушам, господине.

— Съществува президентски указ. С него е създадено Звеното за организационен анализ, секретно отделение към Вътрешна безопасност. Аз съм шефът. Мисията ни е да…

Десет минути по-късно Чарли завърши лекцията:

— Докато не ти наредя друго — аз, не друг, а лично аз — ти си част от 300. — Усмихна се и добави: — Дойде моментът, в който се задава въпросът: „Имате ли въпроси?“ Няма да ти дам такава възможност.

„Само че аз имам няколкостотин въпроса“, каза си Артигас, след това попита:

— Нито един въпрос ли?

— Един-единствен — разреши Чарли.

— Какво ще правя?

— Добър въпрос. Докато не реша, ще помагаш според уменията и знанията си при разрешаването на непрекъснато възникващите дребни проблеми.

— Какви проблеми? — усмихна се Артигас.

— Вече изразходва въпроса си — сряза го Кастило.

След това погледна останалите и продължи:

— Най-важният ни проблем е да изведем семейството на полковник Мунц от страната. Трябва да стане бързо, без никой да ни забележи. — Той замълча. — Господин посланик, с цялото си уважение ви предлагам да си намерите някакво друго занимание.

— Няма да стане, подполковник — заяви Силвио. — Отдавна вече прецених, че или съм вътре, или не. Може да съм ви от помощ.

— Сигурен ли сте, господине?

Силвио кимна.

Кастило сви рамене.

— Тони, Алфредо разказа ли ви за хората, които го следят? — попита Кастило.

— Аха.

— Добре тогава, да подходим като военните, тоест по старшинство. Тъй като ти си старшият сред нас, Тони, кажи ни как да постъпим.

— Трябват ми всички факти, Чарли, а ми се струва, че не ги знам — отвърна Сантини.

— Какво искаш да разбереш?

— Твоят рускоговорещ приятел — продължи Сантини. — Каква е неговата роля в цялата работа?

— И руски, и още поне шест езика — уточни Чарли. — Питаш ме за Алекс Певснер, нали?

— Руският трафикант на оръжие ли? — намеси се Кен Лауъри. — Господи, преди няколко дни получих съобщение на Интерпол, че го издирват — за контрабанда, струва ми се. Той има ли нещо общо с нашия случай?