Ловците

оставили тялото в ужасен вид. Затова взех дрехи от имението и накарах погребалния агент да го облече и да го зашие по-добре, отколкото в болницата след аутопсията.

— Искрено се радвам, че сте го сторили, господин Юнг — обади се посланик Силвио.

— Щеше да е още по-хубаво, ако не наричаше мъртвия „мръсник“ — обади се и Кастило.

Юнг го погледна, не обърна никакво внимание на забележката и продължи:

— Самолетът спира на „Езейза“, после в Маями. Там ще прехвърлят ковчега на друг полет — някъде съм записал номера на полета, ако прецените, че информацията е важна и заминава за Ню Орлийнс.

— И ти пътуваш с него — добави Чарли.

— Исках да поговорим по този въпрос — вдигна глава Юнг. — Предпочитам да остана тук.

„Господи, помисли си Чарли. Той наистина се е обърнал на сто и осемдесет градуса.“

— Ако не придружиш тялото — обясни Кастило, — посланик Макгрори — а и други — ще заподозрат, че си дошъл тук с различна цел, не да репатрираш тленните му останки. Затова заминаваш.

— Слушам, господине.

„Той наистина е разочарован“.

— Ще останеш и за погребението. Не се знае кой може да се появи. — Замълча и погледна Сантини. — Тони, има ли начин да помолим Тайните служби да снимат номерата на автомобилите, които ще бъдат на погребението? Още по-добре хората.

— Няма проблем. Кого търсим? — попита Сантини.

— Трябват ни имена и адреси — и снимки, стига да стане дискретно — за да попълним базата си данни — обясни Кастило. — Всичко, което може да ни бъде от полза. В момента разполагаме само с данни.

— Веднага ще се обадя — обеща Сантини.

— След това, Дейв — продължи Кастило, — ако все още искаш да се върнеш, ще направим нещо по въпроса.

Пролича, че Юнг е доволен.

„Поздравления, подполковник Кастило. Спомни си значи какво гласи едно от правилата: Когато има възможност, не покосявай ентусиазма на хората“.

— Накратко, какво остава да направим? — попита Сантини. — Паспортите и какво друго?

— Брашното за палачинки и кленовия сироп — напомни му Кастило.

Артигас помисли, че не е чул. „Какво?“

— Ясно — кимна Сантини. — Какво да ги правя?

— Къде са в момента? — попита Чарли.

— В багажника на служебното беемве — отвърна Солес.

— За Путин са — обясни Чарли. — Обещах да му купя.

Артигас не можеше да повярва. „Обещал е брашно за палачинки и кленов сироп на главореза Александър Певснер?“

— Ще ми кажеш ли какво става, Чарли? — полюбопитства Сантини.

— Алфредо, има ли начин да се разбереш с жена си, без да звъниш у вас?

Мунц кимна.

— Мога да й се обадя и да й кажа нещо съвсем незначително, което е сигнал да отиде до телефонната будка на ъгъла до нас.

— Тя ще направи ли каквото трябва, без да задава въпроси?

— По принцип няма начин — усмихна се Мунц. — Но при тези обстоятелства… — Замълча. — Тя знае, че не съм се прострелял, докато съм си чистел пистолета. И тя е забелязала автомобилите.

— Ами дъщерите ти?

— Те ще направят, каквото им каже майка им.

— Процедираме по следния начин — започна Кастило. — Когато се обади от уличния телефон, й казваш да вземе момичетата, паспортите — и абсолютно нищо друго, това е най-важното — и да вземе такси до „Юнисентър“. Там има ли къде да се видите?

— При заведенията за бързо хранене — отвърна Мунц. — Или в подземния гараж.

— При заведенията е по-добре — реши Кастило. — Ще те откарам там и ще те вмъкна вътре, както те измъкнах. Ще се видиш с тях при заведенията за бързо хранене. С Рикардо, Юнг и Артигас ще те последваме. Трябва да намериш начин да ни покажеш и на трите, за да знаят, че сме от добрите. Като вземеш паспортите…

Мунц вдигна ръка и Кастило замълча.

Полковникът се замисли за момент.

— Дотук добре, Карл. Продължавай.

— След това ги пращаш да пазаруват — продължи Чарли. — Да си купят бельо, каквото им е необходимо за два или за три дни. Никакъв багаж. Само пликове от магазините.

— Няма ли да се връщат в апартамента? — попита Мунц.

— Не. Хващат такси до ферибота и пристигат там не по-рано от десет минути, преди да…

— Има ферибот в девет и половина — сети се Мунц. — Пристига в Монтевидео към един след полунощ. Значи трябва да са там в девет и петнайсет. Като знам какво е движението, трябва да тръгнат от „Юнисентър“ не по-късно от девет и половина. — Погледна часовника си. — Сега е шест без десет. Трудничко ще им бъде, но ще смогнат. Ами после?

— Артигас ще вземе такси до ферибота веднага след като семейството ти го види. Така ще може да купи билети, а Юнг, който остава в „Юнисентър“ с тях, ще ги последва с друго такси до ферибота. Артигас ще ги чака с паспортите и билетите. Така семейството ти ще вижда познати лица и няма да се притеснява толкова. Двамата ще останат с тях, докато са в Уругвай.

— Няма ли аз да ги закарам? — попита Рикардо Солес.

— Ти ще вземеш паспортите, ще ги донесеш тук, за да им се сложат визи, и ще ги върнеш на Артигас на спирката на ферибота.

— Ясно.

Кастило продължи:

— Алфредо ще се качи в колата си — оставил я е на паркинга на „Юнисентър“ — и ще отнесе на Путин брашното и кленовия сироп…

Артигас реши; „Брашно и кленов сироп трябва да са кодови имена за нещо — нещо, за което не искат да ми кажат. За какво ли става въпрос?“

— Ще каже на Путин, че съм му позвънил, че сме се срещнали в „Юнисентър“ и съм му дал брашното и сиропа и съм го помолил да му ги отнесе. Освен това ще подметне, че или довечера, или утре пътувам за Щатите.

Мунц кимна.

— Ще го следвам на тръгване — май ми трябва оръжие — Тони?

— Случайно нося един резервен „Глок“ в куфарчето — отвърна Сантини.

— Ще чакам Алфредо на паркинга на супермаркета близо до бърлогата на Путин. Нали знаеш за кое място говоря, Алфредо?

Мунц кимна.

— След като Мунц занесе брашното и сиропа на Путин, ще се прибере в апартамента си, а аз няма да ги изпускам от поглед. Оставя колата в гаража, качва се у тях, пали лампите, гаси ги, излиза и отива при будката на ъгъла. През това време, не знам как, но трябва да намери начин да се качи на задната седалка на „Черокито“, без никой да го забележи, и аз ще го откарам в апартамента на „Арибенъос“.

— Какъв е този апартамент? — попита Мунц.

— Там ще спиш довечера — обясни Кастило. — Утре, стига всичко с наема да е наред, ти заедно с Ерик Кочиан, Макс и бодигарда на Кочиан, без никой да ви види, отивате в безопасната квартира в „Майерлинг“ в Пилар.

— Кои са тези хора? — попита Мунц.