Ловците

„И аз видях съобщението на «Интерпол», помисли си Артигас. И още десетина други, на други агенции. Този тип е кофти работа. А се води приятел на Кастило!“

Чарли кимна.

— Въпросът е доколко и как е свързан?

— Той тук ли е? В Аржентина ли е? — развълнува се Юнг.

— Ще ви кажа възможно най-малко за Певснер — заяви Кастило. — Всъщност от този момент нататък ще го наричаме с кодово име Путин и когато става въпрос за него, ще използваме единствено и само това име. Разбрахме ли се?

Мъжете закимаха, някои отговориха с „Разбрано, господине“.

— Ами приятелят на Путин? — продължи да пита Юнг. — Моят бивш приятел? За него ще има ли кодово име?

— Да — отвърна Чарли. — Как ви се струва Шмит!

Артигас изви вежди, когато чу името на директора на Федералното бюро за разследване.

— След като изгорих всички мостове за връщане назад — сви рамене Юнг, — нямам нищо против.

Артигас се зачуди: „Това пък какво трябва да означава?“

— Добре. Кенеди е вече Шмит — кимна Кастило.

„Имаше една заповед на ФБР да се проследи и установи местоположението на бивш агент Хауърд Кенеди, но без да бъде закачан“, мислеше Артигас, след това изрече мислите си на глас и добави: „Това известно ли ви е?“

— Подозирах, че има подобно нещо — призна Кастило.

— За същия човек ли става въпрос?

Чарли кимна.

— А ти си работил с него, така ли, Юнг? — продължи да разпитва Артигас.

Юнг кимна с неудобство.

— Дейв, ти кога реши, че мостовете са изгорели? — попита Кастило.

— Преди два дни — призна агентът. — Все още не съм сигурен дали ги изгорих сам или ти ги изгори вместо мен, но в момента горят с ярки пламъци.

— Как се чувстваш?

— Важното е ти какво мислиш по въпроса.

— Радвам се, че си с мен, ако питаш за това.

— И аз се радвам, подполковник — отвърна Юнг.

„Нито е надрусан, нито е прекалил с хапчетата. Какво го е накарало да обърне нова страница?“

Кастило вдигна палци към Юнг.

— Добре — заговори Сантини. — Алфредо мисли, че го дебнат хора на Путин. Според мен можем да приемем този вариант. Следователно можем да предположим, че и нинджите са изпратени от него. Алфредо мисли, че и ДРУ може да са изпратили хора по петите му.

— Да обсъдим този въпрос — предложи Кастило. — Кажи, Алфредо, наистина ли мислиш, че ДРУ са пратили хора да те следят?

— Аржентинското правителство иска да забрави — всички да забравят — какво се случи с господин Мастърсън — обясни Мунц. — Разбрали са какво се е случило в Уругвай и не искат да бъдат изненадани с подобно неблагоприятно развитие на нещата. Нямат представа какви са отношенията ми с Але… с Путин и дали изобщо имам нещо общо с него. Аз държах Путин под око по нареждане на ДРУ.

— Те знаят ли, че той е в страната, полковник? — попита посланик Силвио.

— Аз го открих — отвърна простичко Мунц.

— Знаеш ли защо не реагират на съобщенията на „Интерпол“?

Вместо отговор, Мунц потри палеца и показалеца на дясната си ръка.

— Беше ми казано да го държа под око — обясни той. — Правителството щяло да вземе решение какво да прави с него допълнително.

— Има ли шанс да го арестуват? — попита Силвио.

Мунц поклати глава.

— Ако наистина е бил толкова щедър, колкото предполагам, ако се вземе решение да бъде задържан и предаден на някоя от разузнавателните агенции, преди да действат, ще го предупредят и ще му дадат достатъчно време да се изтегли. — Замълча и погледна Кастило. — На въпроса ти, Карл, мен ме следят, за да са сигурни, че няма да ги изненадам с нещо, което не са предвидили.

— Ясно — отвърна Чарли, остана замислен няколко минути, след това попита: — Ако някой се опита да те ликвидира или да отвлече семейството ти, докато ДРУ те следят, какво ще стане?

— Тъкмо това ме притеснява, Карл — призна Мунц. — Иска ми се да мисля, че на ДРУ им е казано да ме защитават — не само мен, цялото семейство — и че в ДРУ са ми останали достатъчно приятели, които независимо от заповедите, ще ми се притекат на помощ. Само че може и да не стане така. Затова съм ти безкрайно благодарен, че ще ги изведеш от страната.

— По този повод, Чарли — обади се Сантини, — искам да ти кажа, че ДРУ вкарват в компютър всички, които влизат и излизат от страната.

— Много ли трудно ще бъде да ги вкараме в Уругвай? — попита Кастило. — Ако е възможно, ще ги вземем в Караско с „Гълфстрийма“. Предполагам, че ДРУ не следи влизащите и излизащите от Уругвай, нали, Алфредо?

„Гълфсттрийм ли? Господи, той разполага със собствен самолет“, мислеше си Артигас.

— Имаме… извинете, ДРУ има — поправи се Мунц, сетил се, че вече не е шеф на ДРУ — споразумение с уругвайските имиграционни власти да проверяват списък с имена, които им дава ДРУ, и ако някой се появи, те съобщават веднага. Не вярвам името ми да е в този списък.

— Не знам дали ще бъде тайно или не, подполковник — обади се Артигас, — но ако отиват в Уругвай, не се налага да минават паспортен контрол. Показват единствено лична карта, за да се качат на самолета или на ферибота. Дори не им записват имената.

— Той е прав, Чарли — намеси се Сантини.

— С ферибота е по-добре — обади се Мунц.

— Добре, значи ще действаме по следния начин — реши Кастило. — Първо им слагаме визи в паспортите, много дискретно, с…

— Петгодишна виза — уточни посланик Силвио. — Дайте ми паспортите, полковник Мунц, аз ще се погрижа за останалото.

— Благодаря ви — отвърна Мунц.

— Първо визите, след това ги качваме на ферибота — довърши Кастило. — Ами после?

— Трябва да се върна в Уругвай — призна Юнг. — Също и Артигас, за да се направи на безкрайно изненадан, когато Макгрори му съобщи, че го прехвърлят тук. Един от нас, може и двамата, ще ги придружи на ферибота.

— Защо ще ходиш в Уругвай? — попита Кастило.

— Трябва да взема тялото на Лоримър от погребалния агент и да го откарам на летището.

— Господи, съвсем забравих за него — призна Кастило, след това се усети какво е казал и поклати глава. — Господин посланик, ето го поредния пример, че не разигравам всички петдесет и две карти в тестето.

— Това просто доказва, подполковник, че си забравил за репатрирането на тленните останки на господин Лоримър.

Кастило изви вежди и се обърна към Юнг.

— Разкажи ми, Дейв.

— Ковчегът ще бъде качен на полет на „6002“ в девет и пет утре вечерта. Можеше да замине и днес, но тялото не бе готово.

— Как така? — учуди се Кастило.

— Страхувах се, че бащата на мръсника може да поиска да отвори ковчега. В Британската болница бяха