Ловците

— Все някак ще успея да се справя с едно пикаещо куче — сопна се Кастило.

След кратко неловко мълчание Сиено се обади:

— Като излезеш от сградата, завий надясно, подполковник. След една пресечка има парк.

— Благодаря, Пол — кимна Чарли. — Извинявай, че ти се сопнах, Джон. Нещо съм се скапал. — Усети, че не се е съобразил с присъстващата дама, и добави: — Извинете ме, госпожо Сиено. Извинението си остава същото.

— Не ставай глупав — махна с ръка тя. — Нали ти казах да ме наричаш Сузана.

— Връщам се веднага — обеща Чарли.

— Зависи от Макс, разбира се — напомни му Кочиан.

Макс повлече Кастило през фоайето, после по тротоара към първото дърво от лявата им страна, в посока, обратна на парка, за който спомена Сиено.

— Ти решаваш, Макс — измърмори Кастило. — Не ми оставяш никакъв избор.

Скоро стана ясно, че Макс е имал огромна нужда да излезе.

— Сега вече можем ли да отидем в парка? — попита Кастило на унгарски, когато кучето най-сетне приключи.

Макс погледна Кастило, обмисли въпроса, след това го повлече още по-далече от парка.

Сградата до „Арибенъос“ 1568 бе ярко осветена. Улицата по-нататък тънеше в мрак, тъй като сградите не бяха толкова светли, а уличното осветление не работеше.

Макс спираше да подуши всяко дърво чак до близката пресечка, повлече го от другата страна, после пресякоха „Арибенъос“ и той започна да души дърветата там. Когато спря на третото дърво, се чу прищракване и блесна светлина от прожектора монтиран на стара къща.

„Значи се включват от сензори за движение? Защо не? Така е по-евтино, отколкото да светят през цялата нощ“.

След това забеляза бронзовата табела на стената на старата къща. Тук бе Посолството на Демократична република Куба.

— Мама му стара!

„Не съм наясно с охраната на дипломатическите мисии на кубинците, но ми се струва логично, че след като са инсталирали прожектори, които се активират при движение, за да виждат кой се мотае пред посолството им, значи имат и камери“.

Погледна Макс, който очевидно бе приел възклицанието на Кастило като команда и бе решил, че това е най-подходящият момент да свърши всичко, заради което е излязъл.

„Макс няма да помръдне, докато не свърши! Образите ни вече са увековечени и екипът по сигурността ги оглежда. Поздравления, инспектор Клузо, пак прецака работата! Мама му стара!“

Подполковник К. Г. Кастило от американската армия се обърна към кубинското посолство, постави дясната ръка на корема си, поклони се ниско и заяви:

— Да ти го начукам, Фидел!

ДВЕ

— Направихте хубава дълга разходка, нали? — попита Ерик Кочиан, когато Макс се върна в хола на Сиено.

Макс припна към Кочиан, подаде му лапа, остави се да го погалят по главата и легна в краката на стопанина си.

— Сега кубинците разполагат със снимка как Макс оставя внушителна купчинка на тротоара им, докато аз ръкоплясках.

— Какво?

— Затова, подполковник — отвърна Сиено, докато успешно сдържаше смеха си, — ти предложих да отидеш в парка.

— Макс предпочете обратната посока — обясни Кастило, след това добави: — Дали ще ме разпознаят?

Сиено се замисли, преди да отговори.

— Някой проследи ли те?

— Май не. Върнах се по… — Той замълча. — От посолството се спуснах по хълма, завих наляво и се върнах оттам. Не забелязах някой да ме следи.

— Значи няма страшно. Да се надяваме, че ще решат, че си подпийнал аржентинец.

— Да — отвърна Чарли. — Дано.

Огледа стаята.

— Нещо да се е случило, докато бяхме навън?

— Обади се посланик Силвио — обясни Торине. — Помоли да ти предадем, че посланик Макгрори се е обадил, за да му съобщи, че Артигас е бил преместен в Буенос Айрес. Кой е този Артигас?

— Агент от ФБР. Занимавал се е с прането на пари в Монтевидео. Умен е. Досетил се е какво е станало в имението на Лоримър сам, затова реших че най-безболезненият начин да му затворим устата е, като го включим в ЗОО.

Торине кимна.

— Алекс Дарби не се ли е обаждал? — попита Кастило. — Или някой друг.

— Алекс Дарби звъня три или четири пъти — отвърна Сиено. — Последно преди половин час. Очакваше и собственикът, и escribano, и адвокатът да пристигнат след няколко минути.

— Я ми обясни по-подробно — помоли Чарли.

— Едно от най-интересните изисквания на аржентинските закони е, когато подписваш договор — като например договор за наем на къща в „Майерлинг“ — да присъства и escribano — нещо като нотариус, който чете на глас целия документ ред по ред. Работата на адвоката е да обясни на присъстващите каквото има неясно по договора.

— Същото се прави и в Мексико, гринго — подхвърли Фернандо Лопес.

— Господин Дарби каза, че Кенсингтън е подготвил радиото, че няма да му е необходим повече от час, за да подпише договора — стига всички да се явят — и иска да му позвъниш и да му кажеш дали ще се преместите тази вечер.

— Има ли чаршафи, одеяла и каквото там трябва? — попита Кастило. — Ами храна?

— Не знам за чаршафите и одеялата — отвърна Сиено. — Храна със сигурност няма да има. Освен това аржентинците имат още един доста интересен обичай. Когато се местят някъде, си носят крушки.

— Браво! — възкликна Кастило.

— В Пилар има супермаркет „Джъмбо“ и там ще купим всичко, което ни трябва — обясни Сузана Сиено.

— Ако отидеш на пазар, кой ще наблюдава кубинското посолство?

— По-голямата част от техниката тук се задейства автоматично. Пол ще остане. Нали?

— Няма проблем. Би ли свършила тази работа?

— Разбира се.

— Лестър ще дойде с теб — разпореди се Кастило. — Отивайте в Пилар, купете необходимото от „Джъмбо“, но не тръгвайте за „Майерлинг“, преди да се чуя с Дарби и той да потвърди, че договорът е подписан и останалите са си тръгнали.

— Нашата кола ли да използвам? — попита тя.

— С дипломатически номера ли е?

— Имаме една с обикновени и една с дипломатически.

— Вземете с обикновените номера — реши Кастило.

Тя кимна.

— Ще се намери ли оръжие за Лестър?

По лицата и на Сиено, и на съпругата му се изписа удивление.

Дейвидсън се изкиска.