— И колко време ще продължи това? — попита с леден глас Фернандо.
— Колкото се налага — отвърна Кастило. — Фернандо, нямаме представа кои са тези хора, но предполагаме, че имат достъп до данните от кредитните карти, хотелските регистри, всичко. Господи, Хауърд Кенеди дори знае къде се намирам, когато използвам мобилния си телефон! В мига, в който някой от семейство Мунц използва кредитна карта, за да се регистрира в хотел, мръсниците ще научат. В ранчото няма да им се налага да използват кредитни карти. Когато искат да говорят с полковник Мунц, ще ги свързват момчетата от Тайните служби или ще използват радиото на „Делта Форс“. Никой няма да ги открие, защото ще бъдат невидими. Ако предложиш по-подходящо място, готов съм да те изслушам.
Фернандо поклати глава и вдигна примирено ръце.
— Тази работа никак не ми харесва, Карлос.
Кастило погледна часовника.
— Сега е осем и единайсет — каза той. — Ако всичко мине по план, ще се случи следното: през следващите няколко минути ще звънне Солес, за да каже, че се е срещнал с Артигас на терминала на ферибота. След това — предполагам към осем и половина — ще позвъни Юнг, за да съобщи, че сеньора Мунц и момичетата са взели такси от „Юнисентър“ и пътуват към терминала. Четирийсет и пет минути по- късно — към девет и петнайсет — би трябвало да позвъни Артигас, за да ни успокои, че са пристигнали живи и здрави и се качват на ферибота. Петнайсет минути по-късно някой от тях ще звънне, за да каже, че фериботът е отплавал. А приблизително три и половина часа по-късно Юнг или Артигас ще ни кажат, че са вече в Монтевидео и пътуват към хотел „Белмонт Хаус“ в Караско. Тогава вече можем да си легнем, без да се притесняваме за нищо.
— А къде ще си легнем, Чарли? — попита Торине.
— Ти, аз и Фернандо отиваме във „Фор Сийзънс“. Няма начин да вземем Макс там, Ерик, което означава, че вие с Шандор оставате тук.
— Има само една стая, предвидена за гости — поясни Сиено. — Поне е с две двойни легла.
— Макс е бил в най-добрите хотели в Европа — заяви предизвикателно Кочиан.
— Сигурен съм, че много хора са забелязали този факт — отвърна спокойно Кастило. — Въпросът не подлежи на обсъждане.
— А какво ще ям? — попита Кочиан.
— Точно за това мислех — отвърна Чарли. — Очевидно е, че не можем да отидем на ресторант. Какво ще кажете да поръчаме храна? Как се казваше онова заведение до посолството?
— „Рио Алба“ — напомни му Сиено.
— Какво ще кажете да им позвъним, след като Сантини се обади, и да им поръчаме дванайсет lomo със салата, papas Provenzal и да накараме Сантини и Солес да ги донесат, когато идват насам? Почти на път им е.
— Става — съгласи се Торине.
— Lomo — повтори, Кочиан, без да крие недоволството си. След това добави на унгарски: — Предполагам, това е някое местно ястие. И какви са тези papas provenzal?
— А, да, поискай кокали за Макс — продължи Кастило, без да му обръща внимание. — И две бутилки вино.
— Виното в тази страна става ли за пиене? — попита Кочиан.
— Ще го одобрите, господин Кочиан — отвърна Сиено на унгарски. — А говеждото е най-доброто на света. Lomo е филе миньон. В „Рио Алба“ са по половин килограм. Papas Provenzal са пържени картофи с магданоз и така нататък.
— Ти защо не си ми казал досега, че говориш унгарски? — попита Кочиан.
— Мислех, че всички знаят — отвърна сериозно Сиено. — Поне подполковникът знае.
Кочиан забеляза усмивката на Шандор Тор.
— Смешно ли ти се струва, Шандор? — попита Кочиан.
— Май на всички им е смешно, господин Кочиан — отвърна Тор.
Мобилният на Кастило започна да вибрира.
— Hola?
— Току-що предадох документите на Артигас — заяви направо Тони Сантини. — Да останем ли, докато автобусът тръгне?
— Няма нужда, Тони — отвърна след малко Кастило. — Страх ме е да не те познае някой. Когато Юнг пристигне, веднага ще проличи, че не е аржентинец. За Солес и Артигас няма проблем. Затова предай на Солес да остане, а след това да вземе такси.
— Мислех да дам на Артигас моята кола — отвърна Сантини. — Така ще се чувства по-спокоен. Освен това е кола на посолството, има радио, сиди и няма да има проблем…
— Става.
— Да поръчаш нещо друго?
— Вземи такси до „Рио Алба“ и ни донеси вечерята — нареди Кастило. — Пол сега ще поръча.
— Това май е една от гениалните ти идеи, Чарли.
— Според Наполеон стомахът тласка армията напред. Учудвам се, че не го знаеш.
Сантини се разсмя.
— Кажи на Пол да ми поръча голямо bife chorizo — помоли Сантини и затвори.
Сиено се свърза с „Рио Алба“ и даде поръчката.
— Сега ни остава единствено да чакаме, нали? — попита Торине, след като Сиено затвори.
— За да не заспите, докато чакаме — реши Кастило, — предлагам да поговорим за атомните бомби, дето се побират в куфарче.
Торине го погледна озадачен.
— Защо ми се струва, че говориш сериозно?
— Защото наистина говоря сериозно — потвърди Кастило.
— Каква е тази работа?
— Джак Бритън чул от ченге под прикритие, че същите хора, които били отговорни за кражбата на „727“, купили ферма извън Филаделфия. На територията й имало железодобивна мина. Там складирали храна, за да имат запаси, когато дойдело времето някой да взриви атомна бомба в куфарче във Филаделфия.
— Източникът на Бритън сигурен ли е? — попита намръщен Торине. — Това ми се струва доста шантаво, Чарли.
— Знам, но не можем да го пренебрегнем.
— Бритън вярва ли? — попита Фернандо.
— Според Бритън не бива да подминаваме този въпрос — отвърна Кастило. — В момента той е там и души заедно с хора от Тайните служби и разни ченгета, които познава. От ранчото ще отида там, след това ще тръгна за Вашингтон. Да поговорим за атомните бомби. Вас ви учат на тези неща, нали, Джейк?
— На млади години пилотирах „В–29“ — започна да разказва Торине. — Вече не помня точно колко курса по ядрена физика съм изкарал, но съм сигурен, че нито една ядрена бомба не може да се побере в куфарче.
— В куфарче — не, но в куфар — обади се спокойно Сиено — като нищо. В Агенцията има хора, които разправят, че агент на име Сунев…
— Кой? — прекъсна го Кастило.
— Сунев — повтори Сиено. — Руски дезертьор. Забравих му първото име, може и никога да не съм го знаел.
— Да не би да става въпрос за полковник Пьотр Сунев от КГБ? — намеси се учтиво Кочиан.
— Същият — потвърди Сиено.
— Чувал ли си за този тип, Ерик? — попита Кастило.
— Попадах на името му няколко пъти. Той е приятел на твоя добър приятел господин Певснер.
— Искам да ми разкажеш, Ерик, но нека първо разбера какво разправят в Агенцията.
— Сунев е давал показания пред комитет, сформиран от Конгреса — гледал съм записите поне десет пъти; беше с черна торба на главата, за да не може никой да го познае. Това беше преди пет, може би преди шест години. Той каза, че през Студената война получил назначение — бил шпионин в съветската
