— Смяташ да заведеш там прислужницата си?
— И дъщеря й — добави Дарби. — Да не би да си мислиш, че ще се почисти от само себе си?
Кастило се сети кой е Дарби и се въздържа да попита дали е разумно. Вместо това попита:
— Можеш ли да й звъннеш на мобилния и да й кажеш да занесе всичко в къщата?
— Разбира се, ще позвъня на портала, за да им кажа да ги очакват. Няма да е зле да я оставя там през нощта, Чарли, за да оправи всичко. Ако предпочиташ, мога и да остана с нея.
— Няма нужда. Трябваш ми тук, за да се възползвам от ума ти. Ако побързаш, може и да остане някоя мъничка пържолка от „Рио Алба“.
— Напомни на Пол, че няма начин да се угоди на гладен шеф — заяви Дарби и затвори.
Преди да остави апарата, той започна отново да вибрира.
— Hola?
— На път към терминала са — докладва Юнг. — Сигурен съм, че не срещнаха познати.
— Добре. Там ги очакват. Кажи ми, когато пристигнат.
— Дадено. — Юнг затвори.
Кастило предаде разговора на Мунц, който кимна, но не каза и дума.
— Пол, Сузана ще остане там през нощта — продължи Кастило.
Сиено кимна.
— И аз щях да ти предложа същото — отвърна той.
Дейвидсън подаде чиния на Кастило. Вътре имаше дебело парче филе миньон, розово в средата, резени домат и купчина papas Provenzal.
— Това не е изтънчената кухня, на която се наслаждавахме в Афганистан, Чарли, но с виното ще стане почти годна за ядене.
Тъкмо видяха на мониторите как Алекс Дарби паркира в подземния гараж, когато Юнг се обади да докладва, че всички са пристигнали безпроблемно на терминала, имат билети и скоро ще се качат на ферибота.
— Обади ми се, когато се качат — нареди Кастило. — И още веднъж, когато потеглите.
— Добре — отвърна Юнг и затвори.
— Алекс — започна Кастило, докато Дарби си слагаше пържола. — Ще обобщя всичко, което обсъждахме досега, и ти ще ми кажеш какво мислиш.
— Давай — отвърна Дарби.
Кастило все още не беше свършил, когато телефонът му започна да вибрира.
— Hola?
— Христофор Колумб, Конфуций и пилигримите отплаваха за Новия свят — докладва Юнг.
— Обади ми се, когато стигнете до Плимут Рок.
Пъхна мобилния в джоба си и кимна доволно на Мунц.
Мунц също кимна и безмълвно изговори „Mucho gracias“.
— Две неща, Чарли — започна Дарби. — Първо, сценарият е доста добър. Интуицията ми подсказва, че дори да грешиш за парите, не си далече от истината. Второ, ако объркаш нещо с парите, ще загазиш. Знаеш много добре, че не си сред любимците в Ленгли. Освен това…
Алекс Дарби стисна рамото на Кастило.
— Чарли, защо не отидеш във „Фор Сийзънс“ да се наспиш?
— Господи, да не би да съм заспал?
— Беше заспал с отворени очи през последните пет минути, а преди малко ги затвори.
— Прав си. Май въртя на празни обороти. — Опита се да потисне прозявката. — Може ли да продължим утре сутринта? В „Майерлинг“?
— Ще ви взема в девет.
— Добре. Ние с Джейк и Фернандо как ще стигнем в хотела?
— Кубинците може и да наблюдават тази сграда. Това означава, че познават колите ни. Затова, ако тръгнете пеша по хълма към „Либертадор“ и хванете такси, те ще разберат единствено — дори да проследят таксито — че някакви хора са излезли от сградата…
— Включително онзи, чието куче се изака на тротоара пред посолството им — прекъсна го Кастило.
— И са отишли във „Фор Сийзънс“ — довърши изречението си Дарби.
— Да вървим — реши Кастило и се надигна.
ЧЕТИРИ
„Хуан Патрицио“, един от фериботите, които кръстосват река Плата между Буенос Айрес и Монтевидео, представляваше огромен катамаран, строен в Австралия с достатъчно място на долната палуба за сто автомобила и малки камиони. На основната палуба можеха да се настанят около двеста и петдесет пътници. Имаше и безмитен магазин, и бар, където се предлагаха закуски. Вита стълба отвеждаше пътниците от първа класа едно ниво над туристическата, където седалките бяха по-големи и имаше още един бар.
И в двете класи имаше огромни телевизионни екрани, на които непрекъснато пускаха филми. Малцина ги гледаха по време на късните рейсове, тъй като предпочитаха да дремят в седалките през цялото пътуване.
Единствените разменени думи между семейството на Мунц и Юнг и Артигас — освен усмивките на Юнг, с които се надяваше да вдъхне кураж на момичетата — бе петнайсетсекундният разговор между Артигас и госпожа Мунц, когато от ферибота забелязаха светлините на Монтевидео.
Застаналият на бара Артигас бе уловил погледа на сеньора Мунц и й бе дал знак да се отправи към дамската тоалетна. След няколко секунди тя бе там.
— Когато хората започнат да се връщат при автомобилите си, вземете момичетата и слезте при колите. Сеньор Юнг ще ви чака там, за да ви отведе при вашата кола. Тя е тъмносиньо беемве с дипломатически номера.
Сеньора Мунц бе кимнала, след това бе влязла в тоалетната. Артигас забеляза Юнг да става и да се отправя надолу по стълбите.
Докато Юнг следеше дискретно семейството на Мунц, преди да се качат на ферибота, Артигас бе паркирал беемвето на посолството. Само че Артигас бе забравил да каже на Юнг къде се намира. За щастие, Юнг го откри бързо.
За да има обяснение защо е слязъл толкова рано, той отключи беемвето. Вдигна предния капак и започна да оглежда съсредоточено двигателя, сякаш очакваше някакъв проблем.
Едва след като стоя цели деветдесет секунди, му хрумна, че е възможно — макар и много малко вероятно — някой да ги е наблюдавал, и щом Артигас е оставил колата, да им е лепнал пластичен експлозив, който да се задейства при запалване.
Първите шофьори, които слязоха при автомобилите си, оглеждаха с огромно любопитство елегантно облечения китаец, който надничаше под синьото беемве с дипломатически номера.
Юнг свърши тъкмо навреме и бе застанал на първото стъпало, когато семейство Мунц заслиза.
Той ги поведе към колата и се бе настанил на предната седалка, когато се появи Артигас.
Фериботът се канеше да акостира.
Минута-две по-късно колите бяха готови да потеглят. Необходимата гранична проверка бе извършена в
