мисия в ООН — да открие места в страната, където могат да се спуснат оръжия, включително САБД и необходимата комуникационна екипировка, с която да бъдат задействани. От отговорите му не стана ясно дали са спуснати или не.
— Агенцията повярва ли му? — попита Торине.
— Какво е САБД? — прекъсна ги Фернандо.
— Куфарче с ядрено устройство — уточни Сиено. — Руснаците ги наричат специални атомни боеприпаси за диверсии.
— Добре, да се върнем на основното — предложи Кастило. — Как изглежда САБД?
— „Ри–239“ прилича на куфарче — обясни Сиено. — Малко куфарче, но по-голямо от онези, които хората използват всеки ден. — Показа с ръце и продължи: — Има още едно — забравих номенклатурата — то е разделено на две части, всяко е колкото чекмедже. Може да произведе взрив от десет до двайсет килотона. Малката е с мощ три до пет килотона.
— Значи агенцията вярва, че той е скрил оръжието в Щатите, така ли? — попита Торине.
— Не е казал, че ги е скрил, полковник — поправи го Сиено. — Хлъзгав е като риба. Каза само, че му е било поръчано да намери подходящи места, където да бъдат спуснати. Някои хора в Агенцията му вярват.
— А някой вярва ли, че бомбите са скрити в Щатите? — попита Кастило.
— Има и такива — потвърди Сиено.
— Той къде е сега? — попита Кастило. — Много ми се иска да си поговоря с него.
— Най-вероятно в Москва — отвърна Сиено. — Агенцията му направи нова самоличност — той стана латвиец, преподаваше източноевропейска история в „Гринел“, докато един хубав пролетен ден през 2000 година изчезна заедно със семейството си.
— Изчезнал ли? — възкликна Кастило. — Не е ли бил под наблюдение?
— Очевидно не са били достатъчно внимателни — сви рамене Сиено.
— Може би — намеси се Кочиан, — когато е разбрал, че любимият му приятел Владимир се кани да стане президент на Русия, е бил така завладян от носталгия по старата си родина, че е трябвало да си тръгне незабавно.
— Двамата с Путин познавали ли са се? — попита Чарли.
Кочиан кимна.
— Двамата са били изпратени от КГБ в Дрезден. А Путин положи президентски клетви на 7 май 2000.
— Какво друго знаеш за този тип, Ерик? — продължи да разпитва Чарли.
— Какво да знам? Не знам достатъчно, че да отпечатам и ред. Знам обаче, че полковник Сунев — не под това име, разбира се — е бил в Париж, Виена, Будапеща и Багдад и на някои други места, и то след като е изчезнал, както каза господин Сиено. Допреди шест месеца добре е поскитал. Освен това знам, че се е познавал с господин Лоримър, дипломат от ООН, което, поне според мен, е наистина впечатляващ факт. Освен това — вече ви казах — е пръв приятел с Певснер.
— А защо му е било да се мотае в Щатите и да дава показания пред комитет, сформиран от Конгреса?
— Аз съм прост журналист, не ме бъркай с разузнавач — сопна се Кочиан, — но според мен на това му се вика
— Защо е било необходимо да подава тази дезинформация, Ерик?
— Както сам ще си спомниш, Карлхен, по онова време се ширеха страхове да не би съветското оръжие да попадне в ръцете на когото не трябва. Какво щеше да стане, ако някой откраднеше ядрените оръжия от хранилището, защото нямаше откъде да се вземат пари, за да се плати на охраната?
— И аз го помня този период — потвърди Торине. — Страшничко беше.
— Не го приемай лично, полковник, но ако не беше толкова опасно, американските прояви на наивност щяха да ми се сторят безкрайно смешни — засече го Кочиан.
— Стига, Ерик! — сряза го Кастило.
Кочиан поклати глава и продължи:
— Изчезването на бившите съветски, вече руски, ядрени оръжия можеше да се предотврати, ако Щатите се бръкнеха за пари — аз доста опростявам нещата — за да се плаща на охрана. Доколкото знам, са им били предоставени няколко милиарда долара за целта.
— За да убеди вашия Конгрес, че наистина е надвиснала сериозна опасност, руският дезертьор — по всяка вероятност Сунев е един от поне двайсет човека —
— Или да я купят с пари от наркотрафик — подхвърли саркастично Сиено.
— Точно така — потвърди Кочиан.
— Какво? — учуди се Чарли.
Сиено обясни:
— Чуваше се — бяха доста упорити слухове, — че руската мафия е купила няколко ядрени бомби от бившия контингент на КГБ в Чечня. Или че са купили мълчаливото съгласие на КГБ, зависи кой ти разказва, за да може мафията да ги открадне и да ги продаде на Бин Ладен за трийсет милиона долара в брой и два тона чист хероин от лабораториите в Афганистан… на стойност седемстотин милиона на улицата.
— Вие вярвате ли на тези приказки, господин Сиено? — попита Кочиан.
— Имал съм доста неприятности в тази връзка — призна колебливо Сиено след малко.
— Защо? — полюбопитства Кочиан.
Сиено внимателно подбра думите си.
— Нали знаете какво е казал бившият директор на ЦРУ, Джордж Тенет, за чистката в КГБ, когато Съветският съюз се разпадна? Било показно разсъбличане, което да убеди зяпачите.
— Не знаех — отвърна Кочиан. — Струва ми се, че бившият шеф на ЦРУ е прав поне за едно.
Кастило го погледна вбесен. Сиено не му обърна никакво внимание.
— Единственото, което са направили, е да променят името от
Кастило си помисли:
— И да сложат господин Путин начело на парада ли? — попита невинно Кочиан. — Така че всичко да тръгне както преди.
Кастило попита на руски:
— Добър ли е руският ти, Пол?
— Не колкото твоя, полковник, но не е зле — отвърна Сиено също на руски.
— И как стана така, че симпатично италианче като теб, което говори руски като московчанин, подслушва кубинците в Аржентина?
— Броя дните до пенсия — отвърна Сиено.
— Да не би да си бил лошо момче в Москва? — любопитстваше Кастило.
Сиено се поколеба, преди да отговори.
— Не бях точно лошо момче — призна той. — Бях една от основните причини Тенет да каже онези думи. А между мен и директора имаше доста хора, които не искаха да чуват повече приказки от мен. Затова ме върнаха в Ленгли и ми казаха — намекнаха, аз трябваше да се досетя сам, за да могат те да отрекат — че имам два пътя пред себе си. Първи вариант — да замина за Буенос Айрес, а те ще уредят Сузана да дойде с мен и да получава заплата, а ако си държа устата затворена, мога да спестя доста пари за времето, когато се пенсионирам. Вторият вариант бе да остана във Вашингтон и да се разприказвам, което щеше да е основателна причина за уволнение. Щях да си изгубя и пенсията, и репутацията.
— Господи! — възкликна Торине.
— Тъй като съм най-обикновен простосмъртен страхливец, се спрях на първия вариант — довърши разказа си Сиено.
— А защо ни казваш всичко това сега?
— Отговорът няма да ти хареса — отвърна Сиено.
