Ловците

Буенос Айрес. На едно гише на терминала там, аржентинците прекарваха паспортите и личните карти през компютърен радар, след това ги подаваха на уругвайските си колеги, седнали на съседното гише. Паспортите и личните карти се проверяваха от уругвайски компютърен четец, след това ги връщаха на пътниците, които, макар да бяха все още на територията на Буенос Айрес, се водеха в границите на Република Уругвай.

Въпреки това уругвайски митничари чакаха колите на излизане от ферибота.

Артигас свали прозореца и протегна дипломатическа карта, много подобна на шофьорска книжка.

Митничарят я погледна, надникна в колата и каза:

— Добре дошли в Уругвай, сеньор Артигас.

— Благодаря — отвърна Артигас.

— Diplomaticos Norteamericanos — обърна се митничарят към колегите си. Те отдадоха чест, докато беемвето минаваше.

— Добре дошли в Уругвай, senora и senoritas — обърна се към пътничките Юнг.

— Gracias — благодари развълнуваната сеньора Мунц.

В края на пристанището Артигас зави надясно и се отправи към Караско.

Юнг извади мобилния и набра номера на Кастило.

След първото позвъняване агентът чу:

— Hola?

— Пилигримите пристигнаха — заяви той.

— Какво? — попита непознат глас на английски.

— Кой е? — повиши глас Юнг.

— Юнг, ти ли си? — попита гласът.

— Да.

— Торине е. Какво става?

— Къде е шефът?

— Смачка се окончателно. Заспа веднага след вечеря. Всичко наред ли е, или да го будя?

— Никакъв проблем. В момента пътуваме към летището, за да се прехвърлим в колата на Артигас, след това потегляме за „Белмонт Хаус“. В гнездото ще дежурим на смени.

— Как е батерията на мобилния ти?

— Ще го заредя… — след това се поправи. — Зареден е.

— Ще се чуем — заяви Торине и затвори.

Артигас спря беемвето на паркинга на летището и слезе. Юнг отвори вратата, обиколи автомобила и седна зад волана.

Артигас се настани зад волана на крайслер „РТ Круизър“ и две минути по-късно потегли. Изчака Юнг да излезе на заден, след това го последва на дискретно разстояние по пътя към Караско.

ПЕТ

Хотел „Белмонт Хаус“

„Авенида Ри В Ера“ 7512

Караско, Монтевидео, Уругвай

02:25, 9 Август 2005

Апартаментът на Юнг на „Авенида Бернардо Баран“ в Караско бе на две пресечки от малък петзвезден луксозен хотел.

Когато минаваха покрай него, Юнг си спомни гърмежите на пушката помпа на ченгето и дупките, които бяха останали по „Блейзъра“.

„Какво ли ще стане с «Блейзъра», когато се върна в Щатите с ковчега на Лоримър? Тук няма да се върна, поне няма да е за постоянно. Следователно трябва да се отърва от колата. Как, по дяволите, да я продам с десет дупки? Как ще успея да я оправя, ако не съм в страната? Господи, ама какво ми става? Би трябвало да мисля за семейство Мунц, а не да се тръшкам за проклетия «Блейзър»!“

Юнг зави по алеята пред хотела „Белмонт Хаус“, а Артигас паркира до тротоара и изключи фаровете.

Портиер и носач се появиха незнайно откъде и застанаха до беемвето. Сеньора Мунц и дъщерите й, доста сънени, слязоха и се отправиха към входа.

Юнг се обърна, за да види къде е Артигас.

„Ако ченгетата го видят, ще започнат да любопитстват, но заради дипломатическите номера не могат да го попитат какво прави.

Сигурно ще решат, че чака някой приятел, който е в хотела и се кани да си тръгва след среща с любовницата“.

Юнг влезе в хотела тъкмо когато сеньора Мунц се регистрираше. Рецепционистът очевидно я познаваше.

„Още по-добре. Така никой няма да пита защо пристига посред нощ“.

— Ако това е всичко, дами, ви оставям. Ще се видим утре сутринта. Знаете как да се свържете с мен.

— Много ви благодаря — отвърна сеньора Мунц. — Много сте мил.

Юнг се усмихна на момичетата и излезе от хотела. Качи се в беемвето и подкара към апартамента си.

„Дистанционното не е в мен и не мога да отворя проклетата врата на гаража. Налага се да оставя колата на улицата“.

Паркира до тротоара и тъкмо се канеше да слезе, когато реши друго. Извади мобилния.

Джейк Торине се обади на второто позвъняване.

— В гнездото са. Хулио е отпред — докладва Юнг.

— Не забравяй да заредиш телефона — отвърна Торине. — Да не се налага утре да пращаме човек да ви издирва… поточно казано, днес.

— Вече ти казах, че ще го направя — сопна се Юнг и затвори.

Веднага осъзна грешката си. „По дяволите! Той е напълно прав. Това е много важна подробност, а аз дори не бях помислил да заредя мобилния.

В апартамента има две зареждачки. Едната може да се включи към запалка. Ще я взема, ще тръгна пеша и ще я дам на Артигас. След това ще заредя моя“.

Отвори доста непохватно вратата на беемвето, защото се наложи да действа с лявата ръка. След това понечи да заключи.

— Buenos noches, Senor Yung — чу глас зад себе си. — По-точно Buenos dias, нали така?

Юнг усети как се вледенява.

„Господи, косата на врата ми се накъдри. А винаги съм си казвал, че това е просто образно казано“.

— Ордьонес, изкарахте ми акъла! — въздъхна Юнг.

— Извинявайте — отвърна главен инспектор Хосе Ордьонес. Усмивката му издаваше, че е развеселен, вместо смутен.

Юнг го погледна злобно.

— Нали нямате намерение да ме разпитвате какво правя по улиците на Караско в този час? — продължи Ордьонес.

— Пет пари не давам какво правите — сопна се Юнг.

— Трябва да поговорим, сеньор Юнг.

— Хайде да оставим разговорите за някой друг път. Денят ми беше доста натоварен и ми се иска да си легна.

— Налага се — настоя инспекторът.

— А налага ли се да се крия зад дипломатическия си имунитет, за да се наспя?

— Тъкмо затова трябва да поговорим. Много ми се иска да не намесваме дипломатическия ви имунитет в