Ловците

тази твърде смрадлива какофония.

„Мама му стара! Ами сега какво?“

— Позволете ми да перифразирам молбата си — продължи Ордьонес. — Много ми се иска да поговорим. Имате думата ми, че разговорът ще бъде неофициален. От вас се иска само да ме изслушате. Не е нужно да казвате каквото и да било, освен, разбира се, ако не пожелаете.

Юнг го погледна, но не отговори.

— Какво губите, сеньор Юнг? — убеждаваше го Ордьонес. — Ще отнема само няколко минутки от времето ви. Можете да ме почерпите една малка чашка уиски.

— Добре — примири се Юнг. — Да се качим в апартамента ми. И да се разберем отсега. Щом ви кажа, че искам да си лягам, си тръгвате и ме оставяте да се наспя.

— Голям сте симпатяга, сеньор Юнг.

— Страшен апартамент — отбеляза Ордьонес, когато Юнг запали лампите в хола.

— Благодаря. Какво уиски предпочитате?

— Скоч, ако имате — отвърна Ордьонес. — Преди да седнем, какво ще кажете да ви оправя превръзката?

Юнг погледна ранената ръка. Превръзката бе напоена с кръв и много мръсна.

„Това пък откъде се взе? Нямаше го последния път, когато проверих. Сигурно съм я омърлял, докато лазех под беемвето на ферибота“.

— Извини ме, че се меся, но трябва да се смени — настоя Ордьонес.

— Имам бинт и марля в банята — отвърна Юнг и с малко закъснение добави: — Благодаря.

Ордьонес свали превръзката бавно и много внимателно, след това огледа засъхналата кръв.

— Извадили сте късмет — отбеляза той. — Няколко милиметра встрани и щяхте да имате сериозен проблем.

— Изпратих кутия бонбони на вашия човек с пушката — отвърна Юнг.

Ордьонес се разсмя.

— Вече си поговорих с него. Намеренията му са били благородни. Опитвал се е да ви спаси живота.

Инспекторът почистваше раната с дезинфектант, а Юнг се опитваше да не се дърпа и свива от болка.

— Случайно да знаете добър автомонтьор? „Блейзърът“ ми е станал на решето.

„Защо, по дяволите, го казах?“

— Че то е било като минно поле — отвърна Ордьонес. — Между другото, познавам. Ще ви дам адреса и ще му се обадя да му кажа, че сте ми приятел.

— Благодаря.

— Така вече е по-добре — заяви инспекторът три минути по-късно, когато пусна ръката на Юнг. — Сега можем да пийнем уискито, което бяхте така любезен да ми предложите.

— Благодаря, господин главен инспектор.

— За мен беше истинско удоволствие да ви помогна. Моля ви, наричайте ме Хосе.

Юнг се усмихна и го подкани да излезе от банята.

— Какво ще пиеш? — попита той и посочи бутилките на бара.

— „Феймъс Граус“, ако обичаш.

Юнг му подаде чашата и попита дали иска лед.

Ордьонес кимна.

— Да, ако обичаш.

След това продължи:

— Едно време пиех „Джони Уокър блеклейбъл“. После хората от „Джони Уокър“ отнеха дистрибуторските права на приятеля ми — а семейството му се занимаваше с това от поколения — затова престанах да пия „Джони Уокър“ и минах на „Феймъс Граус“. Приятелят ми вече е техен дистрибутор.

— Много интересно — измънка Юнг.

Подаде чаша „Феймъс Граус“ на инспектора и наля и за себе си.

— Ние, от Латинска Америка — бил си тук достатъчно дълго и сигурно го знаеш — сме така — продължи Ордьонес. — Отблагодаряваме се щедро на приятелите си, наказваме враговете и сме злопаметни.

— Ами? — отвърна Юнг.

— Не са ли и китайците същите, сеньор Юнг? Може ли да те наричам Дейв?

— Ние китайците сме неразгадаеми — обясни той.

— Като агентите на ФБР ли?

— Като някои агенти на ФБР. Трябва да призная, че има колеги, които говорят прекалено много. Аз не съм от тях. Казвам ти го като приятел. А отговорът е да, можеш да ме наричаш Дейв.

Ордьонес се разсмя.

— Благодаря. Та като говорим за приятели, случайно да познаваш един аржентинец Алфредо Мунц?

„Мама му стара!“

Щом стана очевидно, че Юнг няма никакво намерение да отговори, Ордьонес продължи:

— До много скоро, той беше шеф на ДРУ. Нали знаеш какво е ДРУ?

— Знам какво е ДРУ — изсъска Юнг.

— El Coronel Мунц наскоро се оттегли — продължи да разказва инспекторът. — Чу се, че се бил оттеглил, защото не успял да разбере достатъчно бързо първо кой е отвлякъл госпожа Мастърсън, а след това кой е убил съпругът й.

Юнг мълчеше. Отпи глътка скоч.

— Такива са те, аржентинците. Жалко — отбеляза Ордьонес. — Много обичат да прехвърлят вината си на друг. Как се казваше на английски? Търсят си изкупителна жертва.

— Имаше такова нещо.

— Сега аржентинското правителство разправя: „Защо да се срамуваме, че съпругата на дипломат бе отвлечена, а самият дипломат убит в страната ни? На бърза ръка пенсионирахме човека, който трябваше да предотврати тази издънка. Некомпетентността му струва работата“.

— Доста неприятно — съгласи се Юнг.

— Наистина неприятно. А когато се разнесе клюката, че полковник Мунц се е прострелял, докато си е чистил пистолета, много хора си казаха, че това е несполучлив опит да се самоубие, защото е засрамен заради собствената си некомпетентност.

— Значи се е прострелял, докато си е почиствал пистолета, така ли?

— Наистина ли нямаш представа за кого говоря?

Юнг не отговори.

— Как да разбирам мълчанието ти, Дейвид, и безизразното лице? Че познаваш полковник Мунц — или поне имаш представа кой е — или че не го познаваш и нямаш никаква представа кой е?

— Нека това да остане един от въпросите, на които Юнг не желае да отговори — отвърна агентът.

Инспекторът се усмихна.

— Мога само да ти кажа, Дейвид, че аз не бях от онези, които повярваха, че Мунц е некомпетентен и че се е опитал да се самоубие, докато си е чистил пистолета.

— Така ли?

— Нито за секунда. Виж, Дейвид, Алфредо Мунц ми е добър приятел — бих казал много добър приятел, на когото държа.

— Така ли?

— Запознахме се, защото бяхме колеги. Той управляваше ДРУ от своята страна на река Плата, а аз управлявах — все още управлявам — Вътрешен отдел на уругвайската Национална полиция. Името може и да е подвеждащо, но моят отдел върши в Уругвай онова, което ДРУ върши в Аржентина.

— Това не го знаех — отвърна агентът.

— Разбира се, че не го знаеш — закима Ордьонес. — Все пак ти си един от десетина, може би дори