повече, агенти на ФБР във вашето посолство, които се занимават единствено и само с пране на пари, нали така?
— Щом казваш.
— Скоро след като двамата с Алфредо започнахме съвместната си работа, научихме — и то с огромно учудване — че и двамата сме честни ченгета. За съжаление, такива като нас не са много — нито в Аржентина, нито в Уругвай.
— Съжалявам, че е така.
— С течение на годините, докато двамата с Алфредо работехме над съвместни проекти за защита на общите ни интереси — например защита на видни личности…
— Защита на видни личности ли?
— Наши държавни дейци, дипломати, видни личности, дошли на посещение в страната, като например държавни глави. Вземи Фидел Кастро. Ти знаеше ли, че когато Фидел Кастро посещава Уругвай, той и по- високопоставените членове на антуража му отсядат в хотел „Белмонт Хаус“, съвсем наблизо?
— Май съм чувал нещо такова — отвърна Юнг.
— Например, когато Кастро посети Аржентина, Мунц отговаряше за охраната му, а когато идваше тук — отговарях аз. И в двата случая работехме заедно.
— Ясно ми е защо е така.
— Та когато чух, че приятелят ми Алфредо имал — как да го кажа — известни трудности с някакво оръжие, реших, че трябва да му помогна. Не можех, разбира се, да хукна към Буенос Айрес, защото бях потънал до гуша в разследването на клането в имението „Шангри-Ла“. Когато се опитах да му позвъня, при това на необявения телефон, който има в апартамента си, никой не ми се обади. Възможностите бяха няколко, но предположих, че когато е видял номера на човека, който звъни, е преценил, че не е разумно да разговаряме, че не е нито в мой, нито в негов интерес.
Ордьонес надигна чашата.
— Може ли да се възползвам от гостоприемството ти, приятелю Дейвид? — Той се усмихна. — Тази чаша май има дупка.
— Разбира се.
Докато Юнг слагаше кубчета лед и наливаше „Феймъс Граус“ в чашата на инспектора, си мислеше:
— Заповядай, Хосе. — Юнг му подаде чашата.
— Много ти благодаря. Та докъде бях стигнал? А, да! Както вече ти казах, оказа се невъзможно — заради разследването — да отида лично до Буенос Айрес, за да предложа помощта си на Алфредо, не успях и да се свържа с него по телефона, затова направих единственото, което ми хрумна — пуснах хора да следят компютрите на границата.
— Моля?
— Инструктирах имиграционните власти да ме уведомят лично и незабавно, ако името Мунц се появи на някой от компютрите. Преди това бях изискал същото и за двама американски дипломати, Хулио Артигас и Дейвид У. Юнг — младши.
— Става интересно.
— Не си ли любопитен защо проявявам такъв интерес към теб и към братовчеда Хулио?
— Предполагам, че ако искаш да разбера, ще ми кажеш.
— В интерес на истината, има две доста интересни посоки на развитие в разследването на клането в „Шангри-Ла“, за които исках да поразпитам и двамата — продължи инспекторът. — Знаем — дори смея да кажа, че сме почти сигурни — откъде е хеликоптерът и дори идентифицирахме един от мъжете, загинал от огнестрелна рана в главата, причинена от 7,62 мм куршум от пушка.
— Ще ми разкажеш ли подробности?
— Като му дойде времето — обеща инспекторът. — Тази вечер, малко след като двамата дипломати, които наблюдавах, преминаха границата на фериботния терминал в Буенос Айрес, един от служителите ми позвъни у дома, за да ми каже, че не само дипломатите са на ферибота, ами госпожа Мунц и двете й дъщери.
— Смея да кажа, че дължа и на теб, и на братовчеда Хулио извинение. Признавам, че подозирах някаква неприятна връзка между вас двамата и скъпия ми приятел Алфредо. Трябваше да се досетя, затова сега се срамувам.
— Затова се обадих на хората си на ферибота — сам разбираш, че е много удобно да имаш свои хора на ферибота. Те, разбира се, са в цивилни дрехи. Обикновено са двама, единият води чаровен лабрадор, който има нос за милиони.
Усмихна се, отпи огромна глътка скоч и продължи:
— Както и да е, аз им звъннах и им наредих да не изпускат от поглед семейство Мунц и да ги защитават каквото и да се случи. Най-важното бе да внимават какви ги вършат двамата американски дипломати.
— Човекът ми се обади след половин час, за да съобщи, че и петимата са в салона за първа класа, но не са седнали заедно. Освен това докладва, че китаецът, американски дипломат се усмихнал на една от дъщерите на Мунц, а тя, вместо да се уплаши или да се обиди, също му се усмихнала.
— Това, разбира се, ме обърка. Обърка ме и следващото обаждане от ферибота, малко преди да акостира. Китаецът, американски дипломат бил легнал под колата, сякаш търсел наркотици — аз бих казал взривно устройство — скрити под автомобила. Сигурно тогава си изцапал превръзката, Дейвид.
Юнг не отговори.
— Обадиха се още веднъж от ферибота — продължи инспекторът. — Докладваха ми, че семейството на Мунц са се качили доброволно в беемве с дипломатически номера, заедно с двамата американски дипломати и всеки момент ще слязат от ферибота.
— Ти не ме видя на пристанището, но аз те видях, забелязах как сеньора Мунц и момичетата ти се усмихват в „Белмонт Хаус“. Затова съм тук, Дейвид, просто търся обяснение.
— Обяснение за какво?
— От кого защитавате семейство Мунц? И защо? Какво правят те тук? Каква е твоята връзка с El Coronel Мунц, същия човек, когото твърдиш, че не познаваш.
— Не съм казал, че не го познавам; отговорих ти, че това е от въпросите, на които няма да получиш отговор.
— А сега ще ми отговориш ли?
— А ти ще ми разкажеш ли за интересното развитие в разследването на убийствата в „Шангри-Ла“?
Ордьонес не отговори веднага.
— Имената Василий Респин и Александър Певснер говорят ли ти нещо, Дейвид?
— Говориш за един и същи човек — отвърна Юнг. — Не съм сигурен дали това е истинското му име и дали няма и други имена. Интерпол го търси отдавна — и не само Интерпол — по какви ли не обвинения.
— Той е в Аржентина под името Певснер — уточни Ордьонес.
— Ти откъде разбра?
— Алфредо Мунц ми каза.
— Защо не е арестуван досега?
Инспекторът сви рамене.
— Очевидно не е в интерес на аржентинците да го арестуват.
— Платил ли е на някого?
Ордьонес отново сви рамене.
— Сигурно. Той разполага с пари. Достатъчно пари, за да притежава хеликоптер „Бел Рейнджър“.
