— Не. „Гълфстрийм“.
— Мислех, че сеньор — дали не трябва да кажа майор? — Кастило има „Лиърджет“.
— Подполковник Кастило има няколко самолета.
— А ти работиш за подполковник Кастило, нали, Дейвид?
— Вече да.
— Ами братовчедът Хулио?
Юнг кимна.
— От вчера.
— А подполковник Кастило за кого работи? За ЦРУ ли?
— Не, няма нищо общо с ЦРУ.
— За кого тогава?
— Това е от въпросите, на които не мога да отговоря.
— А докато беше тук като агент на ФБР, за ЦРУ ли работеше?
— Не.
— А защо се интересуваше от сеньор Лоримър?
— Заради прането на пари.
— Това ли е всичко?
— Навремето мислех, че е ливанецът Бертран, и се опитвах да разбера откъде е докопал доларите.
— Почти шестнайсет милиона — уточни инспекторът. — И разбра ли?
Юнг кимна.
— Ще ми кажеш ли?
— Идват от
— Да ти призная, тази възможност дори не ми е минавала през ума. Това дава някои отговори, нали? И възникват още нови. Ще трябва доста да помисля.
— Сигурно.
— Знаеш ли къде са парите?
— Мини на следващия въпрос.
Инспекторът се усмихна.
— Много добра работа си свършил. Добре си замаскирал следите в банките, Дейвид, но съвсем не мога да кажа, че изпълнението ти е перфектно. Научих, че документите — както и да се наричат — за парите в сметките на Лоримър са минали през банка „Ригс“ във Вашингтон. Това ме накара да реша, че са били в сейфа на Лоримър в имението и по някакъв начин са стигнали до Вашингтон. Можех и да реша, че сеньор Певснер има нещо общо с тази работа. Само че в такъв случай защо ти, тъкмо ти ще се опитваш да прикриеш следите?
— Този въпрос беше реторичен, нали? Не очаквай да ти отговоря.
— Добре.
— Кълна се, Хосе, че никога не съм вършил нещо, с което да помогна на Певснер по какъвто и да било начин. От всичко, което знам за копелето гадно, той заслужава да е зад решетките. Или пък мъртъв. Не знам — по-точно не мога да докажа — дали е погнал семейство Мунц, но вярвам, че е гой.
— И аз съм на същото мнение. Въпросът е защо. Можеш ли да ме свържеш с Алфредо?
— Когато пристигна в Щатите — това ще бъде утре — ще съобщя на Мунц, че искаш да говориш с него. Ще му кажа, че си помогнал да изведем семейството му.
— Много ти благодаря. Сега ми остава да направя две неща.
— Какви?
— Да не допусна никой, който няма работа около „Белмонт Хаус“, да се доближава до хотела тази вечер. След това двамата с теб ще отидем да се обадим на братовчеда Хулио и да му съобщим, че сме се разбрали, че сме от добрите.
— Добре. Тъкмо ще му дам зареждачката за мобилния.
— И още нещо — сети се Ордьонес. Написа нещо в малък бележник, скъса страницата и я подаде на Юнг.
— Какво е това?
— Адресът на добър тенекеджия. Нали ти казах, че имам човек за тази работа.
— Много ти благодаря — кимна Юнг.
— И последно, Дейвид. Много ще съм ти задължен, ако не се обадиш веднага на подполковник Кастило, за да му предадеш разговора ни.
— Все някога трябва да му кажа, Хосе.
— Знам. Но ако го направиш тази вечер, телефоните ви се подслушват — и мобилните, и стационарните, а на мен не ми се иска някой да разполага със сведения за разговора ни. И двамата сме казали и извършили неща, които не би трябвало, затова нека всичко остане между нас.
След няколко секунди Юнг кимна.
Ордьонес продължи:
— Ще имаш няколко минути да поговориш с подполковник Кастило — или друг близък човек — утре на летището. Може би, ако разбере какво съм ти казал, ще реши да ми подаде информация, за да разреша цялата тази работа.
Агентът не отговори.
— Може ли Кастило да вкара семейство Мунц в Щатите, след като на паспортите им няма изходен печат от Уругвай?
— Сигурно.
— Тогава утре трябва да ги качим на „Гълфстрийма“, без да минават през обичайната проверка. Не бива да изключваме възможността — ще използвам твоите думи, Дейвид — че копелетата гадни имат достъп до компютрите на границата. Ако никъде няма сведения, че семейство Мунц са напуснали страната, може да изгубят малко време, докато ги търсят тук.
XII
ЕДНО
Полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили влезе в спалнята и внимателно разтърси подполковник К. Г. Кастило за рамото. Приятелят му се бе проснал по бельо върху огромното легло и спеше дълбоко.
Тъй като той не реагира, Торине стисна лявото му стъпало, повдигна го и го пусна.
Този път се получи. Кастило се изправи рязко, отначало ококорен, след това погледна вбесен Торине.
— Току-що поръчах закуска, Чарли. Осем и петнайсет е — каза той.
— Благодаря — отвърна Кастило, без да крие, че не е особено доволен. Отново се просна на леглото, изпъшка, надигна се и спусна крака на пода.
Извади чисто бельо от чантата и се отправи към мраморната баня. Пусна студената вода, свали бельото и се пъхна под душа. Остана под ледените струи цяла минута, докато се разтрепери от студ и прецени, че е напълно буден, и чак тогава пусна и по-топла.
Пет минути по-късно, обръснат, облечен в панталони и риза, Кастило влезе в хола. Двама сервитьори
