Ловците

Мендоса.

— А нейният — техният — испански достатъчно добър ли е, за да мине номерът?

— И още как. Тя е прекарала под прикритие цяла година в Хавана. Много е добра, Чарли. И двамата са супер. Чакаше ги невероятно бъдеще, докато той не се зарази от тежка форма на служебно самоубийство.

— Какво?

— Обзе го непреодолимо желание да разправя в Ленгли неща, които Ленгли нямаше никакво желание да чуе. Аз самият страдам от доста тежка форма на същата зараза.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че и теб са те изпратили тук по същата причина?

Дарби кимна.

— Не си споменал и дума, Алекс.

— Не си питал, подполковник. Това е нещо като монетата с две лица. Животът тук е много по-хубав, отколкото на други места, на които съм бил. А хората, които работят за мен, са наистина чудесни професионалисти. Понякога се питам обаче колко ли полезна информация, която подават готините момчета и момичета, попада при недотам готините бюрократи, които съобщават на Ленгли единствено и само онова, което Ленгли иска да чуе.

— Разкажи ми за Едгар Дешамп — помоли Кастило.

— Ти успя ли да се разбереш със стария Ед, Чарли?

— При това много добре, струва ми се.

— Той е свестен човек. Предположих, че вие двамата ще се спогодите.

— А той как е успял да не се зарази със служебно самоубийство?

— И той изкара заразата. Само че при него за малко да има фатален край.

— Какво тогава прави в Париж? Не ми казвай, че това е представата на Агенцията за Сибир.

— Може и да не е Сибир, но е от онези места, където добрите момчета и момичета не искат да ходят, защото научаваш всякакви неща, за които франкофилите във Вирджиния не искат и да знаят, докато си тананикат френски шансони. А Ед знае къде са заровени не един и два трупа. Когато го изтеглиха от Германия, той заяви, че иска да отиде там, и те отстъпиха. Имат нещо като споразумение. Той пише в докладите си каквото си иска, а те не прочитат и ред.

Кастило се ухили и поклати възмутено глава.

— А според теб Дешамп знае ли нещо за полковник Сунев от КГБ?

— По всяка вероятност много повече, отколкото на онези типове в Ленгли им се иска — призна Дарби. — Те останаха с насрани гащи, когато дезертьорът, когото изправиха пред Конгреса, се оказа, че ги е заблудил. Една от причините да се дразнят от Ед е, че той ги е предупредил, че въпросният полковник ще ги изпързаля. Никой не обича да му се казва „Нали ти казах!“.

— Което означава, че той знае нещо за руските гърмящи куфарчета.

— Колкото и останалите, Чарли — отвърна Дарби и посочи прозореца.

— Chez nous, mon colonel — продължи той. — Добро попадение за четири бона на месец, още повече че господин Жаи-Пол Лоримър-Бертран плаща за цялото удоволствие.

Кастило видя просторна тухлена къща с червен покрив малко навътре от алеята.

— Живият плет прикрива бодлива тел, има и детектори за движение — добави Дарби. — Има басейн, игрище за крокет и много приятно quincho, където сержант Кенсингтън може да си разположи играчките.

Имаше и гараж за три автомобила. Когато беемвето на Дарби зави по калдъръмената алея, вратата на гаража се отвори и той вкара колата вътре.

Сузана Сиено ги чакаше на вътрешната врата, която свързваше гаража с къщата.

Влязоха в просторен, приятно обзаведен, хол с огромни прозорци, които гледаха към градината. Тя посочи навън.

— Великият херцог май е доволен от скромната обител.

Ерик Кочиан, елегантно облечен в бял костюм, нахлупил бяла шапка, се бе разположил на бял кожен шезлонг до плувния басейн. Пиеше кафе и пушеше пура. На масичката имаше пепелник, кана кафе и брой на „Буенос Айрес Хералд“.

От дясната страна на плувния басейн се виждаше малка постройка в стила на къщата, за която Дарби бе споменал. На покрива й бе монтирана сателитна чиния. Кастило се вгледа, но така и не успя да види антената, която Кенсингтън бе сложил за радиото на „Делта Форс“.

„Кенсингтън знае какво прави. Все някъде е монтирал радиото. Освен това те са две. Нищо, да имаш едно допълнително не е излишно“.

— Трябва незабавно да поговоря с Ерик — заяви Кастило.

— Насаме ли? — полюбопитства Дарби.

— Не. Искам и двамата да сте наясно — отвърна Кастило.

— Не си се разбързал много, Карлхен — поздрави го старецът. — Както виждаш, Макс си намери нов приятел. Сигурно няма да забележи, че си тук.

Посочи към другата страна на плувния басейн, където Макс гонеше топка, която ефрейтор Лестър Брадли риташе надалече.

Кастило забеляза ръкохватката на „Колт 1911А1“ на колана на Брадли, скрит под якето му.

„Няма да доставя това удоволствие на Ерик“, реши Кастило. Изсвири пронизително.

Макс, тъкмо стиснал топката със същата лекота, с която по-дребно куче би стиснало топка за тенис, спря, огледа се и щастливо дотича при Чарли.

Кастило погледна Кочиан, усмихна се самодоволно, погледна отново Макс и каза:

— Не мога да повярвам, че стиска това в устата си.

— В нея вече няма въздух — заяви Кочиан. — Макс се подразни първия път, когато я захапа и въздухът изсвистя. Затова я захапа хубаво, за да я научи да се държи прилично.

Макс пусна омекналата топка в краката на Чарли, който го почеса зад ушите и ритна топката силно, за да прелети над плувния басейн. Не успя. Топката цопна в басейна. Макс хукна към оградата, погледна бариерата, след това без особено усилие я прескочи, цопна в басейна, захапа топката, пошляпа на едно място, докато реши откъде да излезе, заплува към стълбата в плиткия край, излезе, прескочи отново оградата и затича към тях.

— Това беше груба грешка, Карлхен — обясни Кочиан. — Сега ще пусне топката в краката ни и ще се изтръска.

Макс направи точно това.

— Макс, грознико! — разсмя се Кастило.

— Да не би да ти е забавно? — попита Кочиан. — Погледни ми панталоните.

— Това не е единствената грешка, която съм допускал. Да не би да си изненадан?

— Ни най-малко — призна Кочиан. — Но пък всички допускаме грешки. Моята последна беше през януари. Дали не беше през декември? Написах грешно една дума. Ти ще ми кажеш ли каква беше твоята?

Полковник Алфредо Мунц се приближи до тях.

— Да не би да преча? — попита той.

— Не, разбира се. Семейството ти е в хотел „Белмонт Хаус“. Всичко е минало безпроблемно.

— Ще мога ли да си кажа няколко приказки с тях?

— Можеш ли да изчакаш, докато кацнат в Кито, Еквадор.

— Разбира се.

— Подполковникът, господин подполковникът — намеси се Кочиан, — тъкмо се канеше да ни разкаже за всички грешки, които е допускал. Нямам търпение да чуя признанието му.

— Грешката ми беше, че ще успеем да скрием хер Кочини тук — отвърна Кастило. — Сега вече разбирам, че е все само да се опитваме да скрием жираф на поляната пред Белия дом.

Мунц, Сузана Сиено и Дарби не се сдържаха и се разсмяха.

Кочиан ги погледна вбесен.