Ловците

госпожа Мастърсън.

Монтвейл изсумтя.

— А ти нямаш никаква представа кои са тези хора, така ли, Чарли?

— Имам няколко теории. Ще ви разкажа подробно, когато се видим.

— Как е Юнг? Ще се оправи ли?

„А, сети ли се да попиташ за Юнг?“

— Куршумът е направил дупка в ръката му. Извадил е късмет.

— Да не би да използват вече пушки?

— Юнг е бил прострелян, докато уругвайските полицаи са стреляли по лошия.

— А какво казва уругвайската полиция по въпроса?

— И за това исках да поговоря с вас — отвърна Кастило.

„Въпреки че точно сега нямам никаква представа какво да кажа“.

— Значи ни предстои дълъг разговор.

— Господине, моля да ме извините, но забравих останалите въпроси, които ми зададохте.

Монтвейл се замисли за момент.

— А, да. И източника, и семейството ли ще доведеш, или само семейството?

— Само семейството, господине. Съпругата му и двете му дъщери.

— Къде в Тексас ще ги заведеш?

— В „Дъбъл Бар Си“. Ранчото е на семейството ми. Изолирано е.

— И плува сред море от петрол някъде в Тексас.

„Господи, и това ли знае?“

— Вчера това се оказа доста полезна информация — обясни Монтвейл. — Ще ти разкажа, когато се видим.

Кастило не отговори. „Този какви ги дрънка?“ Монтвейл продължи:

— Предполагам си помислил за охраната на ранчото?

— Да, господине, уредих агенти от Тайните служби да са там, когато пристигнем.

— Чух нещо по този въпрос — отвърна посланикът и думите му прозвучаха като обвинение. — Защо?

Кастило отново не отговори.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Чарли? Имаш ли нужда от нещо?

— Много ли ще ви затрудня, ако ви помоля да изтеглите Едгар Дешамп от Париж, докато приключим с цялата тази работа? Той е представител на ЦРУ…

— Знам кой е — прекъсна го Монтвейл. — Щом смяташ, че е необходимо, ще го кача на първия самолет.

— Мисля, че е много важно, господине.

— Значи ще бъде на следващия самолет. Сигурно ще бъде във Вашингтон, преди ти да се върнеш. Нещо да му кажа ли?

— Не, господине.

— Но ти ще ми кажеш защо ти е, когато се видим, нали?

— Да, господине, разбира се.

— Знам, че се повтарям, но трябва да поговорим колкото е възможно по-скоро.

— Добре, господине.

— Нещо друго, Чарли?

— Не, господине.

— Беше ми приятно да си поговорим — отвърна Монтвейл и затвори.

— Белият дом.

— Трябва да разговарям с господин Ото Гьорнер във Фулда. Германия — заяви Кастило. Номерът е…

— Ото Гьорнер — прозвуча гласът на изпълнителния директор.

— Обаждам се от Белия дом, господин Гьорнер — представи се телефонистката на немски. — Бихте ли изчакали да ви свържа с подполковник Кастило?

— Подполковник, тази линия не е обезопасена, повтарям, не е обезопасена.

— Ясно. Благодаря — отвърна Чарли. — Wie gehts, Otto!

На Ото Гьорнер не му стана никак приятно да му се напомня, че на Кочиан му е необходима защита, както и че Кастило трябва да моли за съдействие аржентинското ДРУ.

— Знаеш какво се случи в Будапеща, Ото — натякна Чарли. — Дори без да намесваме аржентинците, той е на по-сигурно място тук.

— А ти имаш ли доверие на аржентинците?

— Вярвам, че ще действат, за да опазят интересите си. Освен това той е заобиколен от свестни хора.

Гьорнер помълча малко.

— Ще се обадя веднага щом приключим разговора.

— Ще те държа в течение — обеща Кастило.

— Естествено, че ще ме държиш в течение — отвърна Ото и затвори.

Чарли се обърна към Алекс Дарби:

— Следващият разговор е с местен номер — обясни той.

— Би ли позвънил в посолството да помолиш да блокират изписването на номера?

Дарби кимна, извади мобилния си и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

— Обажда се Дарби — представи се той. — През следващите трийсетина секунди ще бъде осигурена обезопасена линия от Белия дом за подполковник Кастило. Той ще ви даде един местен номер. Блокирайте изписването на номера на посолството. — Замълча. — Да, много добре разбирам, че от пашата централа разговорът няма да бъде обезопасен.

Той прекъсна връзката и погледна Кастило.

— Готово.

— Върви да ритнеш топката на Макс, Алекс, и вземи Сузана със себе си, ако обичаш. — Обърна се към Кенсингтън:

— Ти остани, Боб, но искам да оглушееш.

Дарби и Сузана излязоха.

— И така, Боб — нареди Кастило, — свържи ме с посолството.

— Hola?

Мъжкият глас отговори на испански, но руският акцент бе много силен. Кастило реши, че е горилата, която бе последвала Певснер в тоалетната на бензиностанцията.

— Бих искал да говоря с господин Певснер, ако обичате — помоли Чарли любезно на руски.

— Няма такъв.

— Предай му, че господин Госингер го чака за разговор — нареди грубо той.

Отговор не последва, но двайсет секунди по-късно Алекс Певснер се обади.

— Gutten Morgen, Herr Gossinger — поздрави той.

— Алфредо докара ли ти брашното и кленовия сироп, Алекс?

— Да, много ти благодаря. Защо ми се струва, че не се обаждаш, за да провериш дали съм получил подаръка?

— Защото си параноик — отвърна невинно Кастило.

Певснер не отговори веднага.

— Ти имаш ли представа колко хора си позволяват да ми се подиграват, Чарли?

— Само приятелите ти. А те не са много.

— Или да ме обиждат? — попита Певснер.