Ловците

— Ти няма ли да си изморен след толкова дълъг полет? Ще ходиш до ранчото, веднага след това заминаваш за Вашингтон?

— Смятам да спя през целия път до Сан Антонио — отвърна Чарли. — Фернандо може и да бъде изморен, но после ще се наспи.

— Надявам се, знаеш какво правиш — отвърна тя.

— Фернандо ще ти разкаже какво се случи — обеща Кастило. — Не искам да говоря по телефона.

— Разбирам.

— Ще се видим скоро, бабо.

— Сигурно — въздъхна доня Алисия. — Vaya con Dios, mi amor.

— Можеш да прекъснеш връзката, Боб — обърна се Кастило към сержант Кенсингтън.

— Слушам, господине.

Чарли надникна през прозореца и видя, че ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота продължава да играе с Макс.

— Нали ще наглеждаш Лестър, Боб?

— Не се притеснявайте за хлапето, подполковник — отвърна Кенсингтън.

— Не са ти необходими мускули, за да си добър боец. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— И това, подполковник. Кранц беше още по-дребен от Лестър, а бе невероятен войник, докато онези мръсници не го…

— Казва се „докато онези мръсници не го ликвидираха“. Не изпускай Брадли от очи.

— Нямах това предвид.

Кастило го погледна и му даде знак да продължи мисълта си.

— Той умее да се справя с трудностите.

— Да, беше блестящ в имението.

— Говоря за „Макол“. Единствено вие двамата с Вик Д’Алесандро му бяхте наредили да не обелва и дума за случилото се тук. Говорим за морски пехотинец, който не знам дали тежи и шейсет килограма. Освен това е ефрейтор, а всички около него са били от сержант нагоре. Знаете ли какво е станало там?

Кастило поклати глава.

Кенсингтън се ухили.

— Джон Дейвидсън ми разказа. Решил, че някакъв снайперист, старши сержант, се избъзикал с него, и затова му бил изпратил Брадли. Затова попитал Лестър как станало така, че попаднал в квалификационните курсове. Когато Дейвидсън зададе на някого въпрос, обикновено получава отговор. Лестър отвърнал, че няма представа. Дейвидсън го попитал откъде идва и Лестър му казал, че бил нещо като машинопис в посолството тук. Затова Дейвидсън му казал да не си въобразява, че ще го включи в курса, че не било лично отношение, но просто не притежавал необходимите качества. Той дори не е бил на курс по парашутизъм. Тъй като можел да пише на машина, Дейвидсън решил, че и при него може да се заеме със същото. Да заляга над клавиатурата на компютъра. Лестър дори не му казал, че е служил в Ирак.

— Значи това е правил, докато генерал Макнаб и Вик са отишли в „Макол“, за да го отведат на погребението на Кранц, и тогава Макнаб му благодарил, че те е спасил от нинджите.

Кастило се разсмя.

— Много ми се иска да бях видял изражението на Дейвидсън, когато Макнаб му е казал. Джон е страхотен…

— Така е.

— Може би Лестър се е боял да не изпусне нещо.

— Нищо подобно. Попитах го защо не е казал нищо, а той отвърна, че е знаел, че вие двамата с Вик не искате да разлайва кучетата, затова мълчал. Знаел, че рано или късно всичко ще излезе наяве. Това се опитвах да кажа. Той е много хитро и умно парче и аз много го харесвам.

— Аз също.

— Все още ли сте дружки с Макнаб, подполковник?

— Макнаб няма дружки.

— Надявах се да задействате малко връзки и да ги включите в квалификационните курсове. Много му се иска да попадне там.

— Той иска квалификационен курс ли? — попита учуден Кастило.

— Иска да попадне в „Специални операции“. Кофти работа. Що се отнася до мен, аз веднага бих гарантирал за него.

— Ние знаем, че го бива. Когато всичко приключи, ще направя, каквото ми е по силите. Длъжник съм му.

— По този повод, подполковник, когато откриете гадовете и започнете да режете глави, много ми се иска да ме включите в операцията.

— Става.

— Разбрахте ли нещо досега?

— Много ми се иска да ти кажа „да“. Много зависи от онова, което знаят Ерик Кочиан, Юнг и Мунц. Затова ги пази. Вече се опитаха да очистят Юнг.

— Разбира се, подполковник. Приятен полет.

Въпреки че не беше в униформа и не бе длъжен да козирува, сержант Кенсингтън отдаде чест.

Подполковник Кастило, също в цивилно облекло, отвърна подобаващо.

— Гледай да не се набутваш между шамарите, сержант — и ти, и Лестър — предупреди той и излезе.

ТРИ

Международно летище

На Караско „Генерал Сезарео Л. Берисо“

Караско, Монтевидео Република Уругвай

13:05, 9 Август 2005

— Струва ми се, че Юнг се е поувлякъл, Чарли — отбеляза Джейк Торине и посочи през прозореца на пилотската кабина, докато „Гълфстриймът“ рулираше по пистата. — Казах му да осигури нещо малко за хапване.

Кастило, коленичил на пътеката точно зад пилотската седалка, погледна накъдето сочеше Торине и забеляза, че ги очакват хора от наземния персонал митнически служители, застанали до огромен бял ван, на който бе написано „Кетъринг“.

— Това „Кетъринг“ да не се окаже нещо като „военно разузнаване“? — обади се шеговито Фернандо Лопес от седалката на втория пилот.

На Кастило не му бе никак весело.

— Нали цялата идея бе да не привличаме внимание — натякна той.

Изправи се и се върна в салона, седна на едно от канапетата и погледна през прозореца.

Наземният персонал насочи „Гълфстрийма“ към Стоянка. Торине изключи двигателите веднага щом спряха.

Кастило отвори вратата и погледна навън.

Служителите от митническия и паспортния контрол се приближиха.

— Добре дошли в Уругвай, господине — поздрави единият на английски. — Позволете да се качим на борда.

— Разбира се — отвърна Кастило и се отдръпна, за да минат.

— Доколкото разбрахме, няма да сваляте багаж и всички пътници продължавате.

— Точно така.

„Как, мама ви стара, сте разбрали?“

— В такъв случай, сеньор, няма да има митническа и паспортна проверка. Екипажът може да отиде до