Ловците

— Сигурно и те са толкова — отвърна строго Кастило.

— Ти кога за последен път видя Алфредо?

— Когато му дадох сиропа и брашното. Параноята ме кара да се питам дали задаваш този въпрос само от любопитство.

— Той е изчезнал — отвърна Певснер. — Много съм притеснен за него.

„Това не е ли искрена загриженост?“

— Пита ли Хауърд Кенеди?

— Тъкмо Кенеди ми каза. Не може да го открие. Нито пък жена му и дъщерите му.

„Този път ще устоя на изкушението да му се доверя и няма да му кажа да не се притеснява“.

— Мили боже! — възкликна Чарли с глас, в който прозираше уплаха и гняв. — Какво искат приятелите ти от Мунц?

— Какви приятели, Чарли?

— Много добре знаеш какви приятели, дяволите да те вземат. Онези, които се опитаха да ме очистят в Будапеща или да ме отвлекат, същите, които са посегнали на един от хората ми в Монтевидео.

— Ако моите приятели са се опитали да те очистят, Чарли, сега нямаше да говорим — отвърна напълно спокойно Певснер. — Други хора, които не са ми приятели — може и да се интересуват от онова, което Мунц знае за изчезналите от Уругвай пари.

— Защо не накараш Хауърд да каже на въпросните хора, че парите са у мен?

— Това предполага, че Хауърд — следователно и аз — знае кои са въпросните хора.

— Точно така. Надявам се Хауърд да е предал съобщението ми, че ако нещо се случи на Ерик Кочиан, ще го приема лично.

Певснер не отговори.

— Така и така повдигна въпроса, Алекс — продължи Кастило, — тъкмо затова се обаждам. Хауърд предал ли е съобщението?

Последва кратко колебание, докато Певснер обмисляше отговора си.

— Доколкото знам, Хауърд е говорил с едни хора, които познават други едни хора.

— Кажи му да поговори отново с тях и този път да им каже, че ако нещо се случи с Алфредо или семейството му, ще го приема точно толкова лично, колкото и ако се случи нещо с Кочиан.

— Защо си се загрижил толкова за Мунц? Да не би той да знае нещо, което не искаш други да разберат?

— Чуй ме добре, копеле! Загрижен съм за него, защото ми е приятел. За бога, та той отнесе куршума, който беше предназначен за мен! Очевидно двамата с теб разбираме различно значението на думата „приятел“.

— „Копеле“ ли каза? — попита с леден глас Певснер. — Добре че си войник, приятелю подполковник Чарли. Войниците си позволяват да ругаят. В противен случай щях да се обидя.

— Да не се окаже, че ще ти разбия сърцето, ако ти кажа, че искрено се надявам да се обидиш?

— Няма — разсмя се Певснер. — Ни най-малко. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че грешиш? Струва ми се, че и двамата с теб разбираме думата „приятел“ по един и същи начин.

— Да, ще се изненадам, при това много.

— Алфредо Мунц е свестен човек. Той ми е почти толкова близък приятел, колкото и Хауърд. Имам му доверие, колкото на Хауърд. Той работеше добре за мен. Много се старая да се грижа за приятелите си. Също като теб, Чарли. — Той замълча за миг, после продължи: — Ако нещо се случи с приятеля ми Мунц или семейството му, аз също ще го приема лично.

„Трябва да съм пълен идиот, ако не повярвам на думите му“.

— Няма да е зле да кажеш на Хауърд да съобщи на някои от приятелите си, които пък да предадат на своите приятели, какво е мнението ти, Алекс.

— Вече го направих — отвърна простичко Певснер.

— Аз заминавам за Щатите — рече Кастило. — Ако чуеш нещо, ми съобщи. Хауърд винаги успява да ме намери, независимо къде съм.

— Приятелят ти Кочиан с теб ли заминава?

— Ще се чуем, Алекс. Винаги ми е безкрайно приятно да си побъбря с теб.

Тъй като телефонната връзка бе осъществена по изключително сложен начин, Чарли не можеше просто да затвори. Покри слушалката с длан, с надеждата Певснер да е затворил преди да чуе гласа на телефонистката от Белия дом или на посолството.

Извади късмет. Чу как Певснер изруга, а след това тресна слушалката секунди преди телефонистката от Белия дом да попита:

— Приключихте ли, подполковник?

— Търся госпожа Алисия Кастило. Обаждам се от Белия дом.

— Аз съм Алисия Кастило.

— Изчакайте момент, ако обичате…

— Подполковник Кастило, връзката не е обезопасена. Лицето, което търсите, чака.

— Благодаря ви — отговори Чарли. — Abuela!

— Впечатлена съм, Карлос. Дали не трябва да ти казвам „подполковник“! Отдавна не са ме търсили от Белия дом.

— Няма защо да се впечатляваш.

— Добре ли си? Фернандо с теб ли е?

— И двамата сме добре. Той подготвя самолета. Тръгваме от Буенос Айрес за вкъщи.

— Това вкъщи Сан Антонио ли ще рече?

— Да, госпожо.

— Колко ще останеш?

— Колкото да оставя Фернандо. След това ще мина през ранчото и заминавам за Вашингтон.

— Нищо ли няма да ми кажеш за… ранчото?

— Същите хора, които убиха господин Мастърсън, заплашват семейството на един от хората, които работят за мен.

Той е аржентинец. Ще го доведем с нас, докато оправим работата. Затова не искам да се мяркаш около „Дабъл Бар Си“.

— Те ще бъдат ли изложени на опасност в ранчото?

— Там ще ги охраняват Тайните служби, докато им намеря друго място. Съжалявам, че се налага да използвам ранчото, но просто нямам друга възможност.

— Можеш да правиш, каквото пожелаеш в „Дабъл Бар Си“, Карлос. То е твое.

— Знаеш, че е мое, за да спестим данъци. Ранчото е твое, Abuela.

— Няма значение на кого е било навремето. Важното е, че сега е твое. Дядо ти остави хасиенда „Сан Хорхе“ на Фернандо, а „Дабъл Бар Си“ на теб. Беше преценил, че и двамата трябва да имате по един имот за семействата си.

— Знам, госпожо.

— Колко човека ще заведеш там?

— Съпругата на приятеля ми и двете им дъщери. Млади жени.

— Кога ще бъдеш там?

— Тръгваме след два или три часа. Полетът е около тринайсет часа.

— Сега тук е девет и десет. Ако тръгнете след три часа, ще пристигнете към един след полунощ, нали?

— Дори не си помисляй да предприемеш каквото и да е — предупреди я Кастило. — Фернандо ще вземе такси от летището. Моля те, само не казвай на Мария, че се прибира.

— Нямах никакво намерение да казвам на Мария каквото и да било. Но да знаеш, че плановете ти може и да се променят.

— Ще кацнем, колкото да се оправим на митницата и да заредим, бабо — обясни той, — така че няма никакъв смисъл да идваш на летището.