подреждаха чинии с капаци като куполи.
Чарли кимна на Торине и Фернандо Лопес, след това се приближи до огромните прозорци с изглед към железопътна гара „Pemupo“, доковете зад тях и река Плата.
— Хубава гледка — заяви той.
— Добре, че жена ми не знае за всичко това — обади се Торине. — Няма нищо против да зъзна на някоя покрита с лед писта насред Аляска, но това тук ще я ядоса.
Кастило се обърна и се усмихна.
— Юнг нали се обади?
— Да. Беше на път към летището в Караско, за да вземат колата на Артигас, а след това тръгваха да оставят семейство Мунц в „Белмонт Хаус“. Щяха да ги пазят на смени. Не исках да те будя.
— Ти се беше скапал, гринго — обади се Фернандо Лопес.
— Самата истина — отвърна Кастило и се протегна. След това добави: — Мислех си…
— Много опасно занимание — прекъсна го Лопес.
Кастило приближи до масата, вдигна един от капаците.
Вътре имаше сервирани яйца. Той си сипа в чиния, вдигна следващия капак и си сипа и шунка до яйцата. През всичкото време си мислеше:
— Когато дойдохме снощи тук, се обърнаха към мен с Госингер — каза той. — Доколкото си спомням, съм се регистрирал като Госингер от „Тагес Цайтунг“ и сметката се изпраща на тях. А Ото Гьорнер е изпратил факс в немското посолство — може и имейл да е пратил или да се е обадил — да ми оказват съдействие.
— Е, и?
— Да скрием Ерик Кочиан, ще бъде все едно да се опитваме да скрием жираф на поляната пред Белия дом.
— Така е — съгласи се Торине. — Старецът е голям образ. Страшно ми харесва шапката му.
Торине се опита да имитира килнатата на една страна шапка на Кочиан.
— Тук ли ще го преместиш? — попита Лопес. — Нали нае безопасна квартира?
— Няма да е тук. Но този апартамент ще го задържа и ще съобщя в хотела, че господин Ерик Кочиан от „Тагес Цайтунг“ ще отсяда тук — когато не е във вилата в Пилар, наета от вестника — и по този начин ще продължат да изпращат сметките на вестника. Когато се настаним в квартирата и имам достъп до обезопасена линия с Белия дом, ще се обадя ма Ото, за да го помоля да позвъни на германския посланик и да му обясни кой е Кочиан, че е в страната — защо е в страната — и…
— Защо е в страната ли? — прекъсна го Торине.
— Той работи над три материала — обясни Кастило. — Пърпо, някакъв тип от Хамбург имал намерение да се опита да извади „Граф Шпее“ от водния му гроб в пристанището на Монтевидео. Второ, ще пише статия за германските моряци от „Граф Шпее“, които са останали да живеят тук. И трето, напълно естествено е, че се интересува от убийството на американския дипломат, привлякло вниманието на германците.
— Какво се опитваш да направиш, гринго, да го превърнеш в ходеща мишена ли? — попита Лопес.
— Именно. Ще бъде на толкова явно място, че от ДРУ ще решат, че е в националните интереси на страната да не му се случи нищо лошо. Аржентинското правителство не иска нови заглавия за убити тук чужденци. Да не говорим, че този път става дума за чуждестранен журналист. Ако нещо се случи на Ерик, ще излезе на първите страници по цял свят.
— Голяма си лисица, подполковник Кастило — отбеляза Торине.
— Много ми се ще наистина да е така — призна Кастило. — Благодаря ви, господине.
— Те очистиха сержанта и за малко да ликвидират гаджето ти, докато бяха в кола на посолството — напомни му Лопес. — За Мастърсън няма дори да споменавам.
— Не са очаквали неприятности — отвърна Кастило. — Ерик ще го придружават или Джон Дейвидсън, или Шандор Тор, а те знаят какво правят. Ще има и други, разбира се.
— А Ерик Кочиан какво ще си помисли за този твой брейнсторминг? — попита Лопес.
— Няма как да ти отговоря, преди да го попитам — сопна се Чарли. — Слушайте сега. Дарби ще дойде да ме вземе в девет. Аз ще настаня Ерик Кочиан в „Майерлинг“ и ще врътна няколко телефона. Вие отивате на „Хорхе Нюбъри“ и приготвяте самолета.
— Според мен е най-разумно да подготвя три летателни пана — предложи Торине. — Един оттук до Караско, втори от Караско до Кито, а третия от Кито до Сан Антонио.
— Добре — съгласи се Кастило.
— От „Хорхе Нюбъри“ до Караско е само трийсет минути — продължи Торине. — Не е нужно да зареждаме, но е по-добре да ни сипят малко гориво. От Монтевидео до Кито полетът е почти шест часа.
— Дай да заложим на сигурно — предложи Лопес.
— Съгласен съм — обади се Кастило.
— После ни чакат още пет часа и половина от Кито до Сан Антонио — заяви Торине. — Сложете един час в Кито, което ще рече дванайсет и половина, нека да са тринайсет от излитането в Монтевидео до кацането в Сан Антонио.
Кастило кимна и напомни:
— Трябва ни храна и нещо за пиене.
Торине кимна.
— Най-добре да се заредим с храна и напитки в Монтевидео.
— Ще ви звънна, когато тръгна от „Майерлинг“. Тогава се обаждате на Юнг и му казвате да приготви кошницата за пикник, но да не иска продукти от хотела.
Той сведе поглед към чинията си и забеляза, че е изял всичко, което си бе сипал.
— Отивам да се преоблека.
— Гринго, никак не ми е приятно, че ще водиш семейство Мунц у нас — обади се Лопес.
— Точно сега не виждам друга възможност. Щом успея, ще се обадя на Abuela и ще я предупредя да не мърда от Сан Антонио.
Кастило се върна в спалнята, за да се облече.
Тъкмо бе намерил вратовръзката си, когато се обади портиерът, за да го уведоми, че долу го чака автомобил.
ДВЕ
Входът към кънтри клуб „Майерлинг“ много приличаше на входа на кънтри клуб „Буена Висша“, на около шест километра по шосе 8, където живееше Александър Певснер. Имаше кабинка за охраната, бариера, пред която патрулираха въоръжени мъже. Също като „Буена Висша“ имаше висок жив плет, който скриваше бодлива тел, а отзад надничаха покривите на къщите.
Веднага личеше, че охраната е много добра. Мъжете отказаха да пропуснат беемвето на Алекс Дарби, обадиха се във вилата и някой им даде разрешение — по-късно се оказа, че е била госпожа Сиено — гостите да преминат.
— Щяха ли да те пуснат, ако беше с дипломатически номера? — попита Кастило, докато пътуваха с трийсет километра по алеите, осеяни на всеки двестатина метра с гърбици.
— Не. А и аз не съм си включил името в списъка на честите посетители — отвърна Дарби. — Искам да се създаде впечатление, че вилата е наета от семейство Сиено, приятна млада двойка аржентинци с пари от
