Ловците

— Носи му се славата — обясни той. — Момчето е най-страхотният стрелец, който някога съм виждал.

Ефрейтор Брадли, застанал мирно, се изчерви.

— Господин Дарби — започна Сиено и посочи огромния сак, който Кастило го бе видял да сваля от „Черокито“, преди да се качи в апартамента — нямаше представа какво ще предпочетеш, затова е донесъл две „М–16“, пушка помпа, два „Глока“ и два „Колта“, модел „1911А1“ .45.

— Ти избирай, ефрейтор Брадли — каза Кастило.

— Предвид обстоятелствата, господине, поне както аз ги разбирам — започна Брадли — и значително по-добрата балистика на .45 АСР в сравнение с 9 мм, ако позволите, ще взема една от „М–16“ и „1911А1“.

— Дадено — кимна Кастило.

Сиено се усмихна.

— Виждам, че си от хората, ефрейтор, които нямат особено високо мнение за 9 мм.

— Така е, господине. Има неоспорими доказателства, че не са толкова добри колкото .45 АСР — заяви Брадли убедено. — Затова, едно време изваденият от употреба модел „1911А1“ бе обявен за стандартен от военноморската пехота, и ако не се лъжа, от „Специални операции“.

— Така да бъде, стрелче — усмихна се Дейвидсън на Сиено. — Да имаш към ефрейтора някакви други въпроси за качествата на оръжията, Пол?

— Няма да е зле да увием „М–16“ в някакво одеяло — предложи Сузана, без да крие усмивката си, и излезе от хола.

Чу се звън на метал.

Кастило видя, че Брадли е седнал на пода пред сака с оръжията. Вече бе започнал да разглобява избрания пистолет „1911А1“, за да го провери. Бе изпуснал една част и бързо я грабна от пода.

„Господи, колко е бърз“.

— Залагам двайсетачка, че стрелчето може да разглоби това оръжие по-бързо от всички присъстващи — заяви с възхищение Джон Дейвидсън. — При цялото ми уважение, подполковник, по-бързо и от вас, нищо че командвате цялата операция.

— Няма нужда от залози — отвърна Кастило.

Ефрейтор Брадли с нищо не показа, че е чул, но вратът и бузите му поруменяха.

Дейвидсън поклати глава с възхищение.

Деветдесет секунди след като госпожа Сузана Сиено и ефрейтор Лестър Брадли тръгнаха от апартамента, мобилният на Кастило започна да вибрира.

„Още не съм заредил проклетия апарат!“

— Holal

— Карлос?

— Si.

— Нашите приятели Рикардо и Антонио току-що тръгнаха за спирката с документите, от които се интересуваше Алфредо.

Кастило позна гласа на посланик Силвио. Трябваше му секунда, за да се сети, че Антонио е Тони Сантини.

— Ако изпуснат автобуса, Антонио каза, че ще ни звънне и на двамата.

— Да се надяваме, че ще го хванат. Благодаря, че ми казахте.

— Ще се чуем по-късно.

Кастило затвори и погледна Мунц.

— Обади се посланик Силвио. Паспортите с визите пътуват от резиденцията към ферибота. Зареди мобилния.

Мунц кимна, без да каже и дума.

— „Паспортите с визите пътуват от резиденцията към ферибота. Зареди мобилния“. — повтори Джейк Торине. — Имам ли достъп до тази строго секретна информация?

— Разбира се. Батерията ми ще падне всеки момент — обясни Чарли. — За да не забравя, го казах на глас.

Торине се усмихна и поклати глава.

— В банята има зареждачка — обясни Сиено. — Това нали е един от телефоните на господин Дарби?

Кастило кимна.

— Благодаря.

— Гринго, ти кога смяташ да ни кажеш какво става? — попита Фернандо. — Досега се правех на любезен, затова не попитах.

— Добре — отвърна Чарли.

Фернандо му показа среден пръст.

Сиено се върна със зареждачка и след като размести някои от столовете, успя да стигне до електрически контакт.

— Добре — повтори Кастило. — Работата е там, че семейството на полковник Мунц — съпругата и двете му дъщери тийнейджърки — заминават за Щатите. Той се притеснява — има основание — за безопасността им. Посланик Силвио им уреди визите. Обади ми се да каже, че Солес е взел паспортите от посолството и ги носи на Артигас, който ги чака на терминала на ферибота. В момента са в „Юнисентър“, където Юнг не откъсва очи от тях. Ще се качат на ферибота за Монтевидео. Артигас им е купил билети, те ще излязат от страната с личните си карти, не с паспортите. Юнг и Артигас ще ги наглеждат, докато са на ферибота, а след това ще ги закарат в хотел „Белмонт Хаус“ в Караско, недалече от летището, и ще останат с тях.

— Веднага щом утре оправим безопасната квартира, ще закараме „Гълфстрийма“ в Монтевидео. Докато полковник Торине чака сведенията за времето и да му подпечатат летателния план, Юнг и Артигас ще ги доведат на летището, ще минат през уругвайската митница и тръгваме за Щатите.

— Къде в Щатите?

— Първо в Сан Антонио — отвърна Кастило. — За да оставим Фернандо.

— Не можем да летим директно — обясни Торине. — От Монтевидео са седем хиляди и двеста, може би седем хиляди и триста километра. Къде ще презаредим?

— Какво ще кажеш за Кито, Еквадор? — предложи Кастило.

— Става. На четири хиляди километра е, а после ще ни останат около три и малко и Сан Антонио.

— Докато ни няма, Артигас ще дойде тук и ще го заведете в квартирата. Юнг ще придружи тленните останки на Лоримър на полета до Маями — утре вечер към девет и нещо — след това заминава за Ню Орлийнс.

— А ти къде точно отиваш? — попита Фернандо. — Във Вашингтон ли? Можеш да ме оставиш в Маями. Не е нужно да спираш в Сан Антонио специално заради мен.

Кастило погледна братовчед си. „Знаех си аз, че този момент ще настъпи“.

— Сан Антонио ни е на път — обясни той. — Семейството на полковник Мунц ще остане в ранчото.

Чарли забеляза, че изненадата по лицето на Фернандо бързо бе изместена от гняв.

„Дали не е възмущение?“

— Предполагам, Карлос, че си въвлякъл и Abuela в тази работа.

„Възмущение. Няма спор. Нарича ме Карлос единствено когато е ядосан или възмутен от нещо, което съм направил“.

— Говорих с нея преди около час. Казах й, че ще проведа една среща, затова я помолих да не ходи.

Фернандо не отговори.

— Пистата не се вижда от пътя — продължи да обяснява Чарли. — Никой няма да разбере, че става нещо необичайно. Освен това ще ни чакат агенти от Тайните служби.

Фернандо го погледна вбесен, но премълча.

— А когато се върнеш, не трябва да позволяваш на никого да припарва до ранчото.