Усмихна се на по-малката.
— Ще донеса вода с лед — обясни той. — Изсипи й я в ухото. Веднага ще се събуди.
— Карлос, как може да кажеш такова ужасно нещо! — прозвуча познат глас на английски.
Същият глас премина веднага на испански:
— Аз съм Алисия Кастило. Този ужасен младеж ми е внук. Добре дошли в дома ни.
Кастило се обърна. Докато баба му се промуши покрай — него, за да се приближи до семейство Мунц, той видя едър мъж, очевидно агент от Тайните служби, на вратата.
Човекът сви рамене и вдигна и двете си ръце.
Значението на жеста бе повече от ясно.
XIII
ЕДНО
Докато „Гълфстриймът“ рулираше на „Лихай Вали“, Кастило забеляза специален агент Джак М. Бритън от Тайните служби на САЩ — облечен в розово сако на сини и бели ивици, жълта блуза с три копчета, светлосини панталони и лъскави мокасини с пискюли — облегнат на предния капак на единия от двата черни „Юкона“ с тъмни прозорци, за които Кастило бе почти сигурен, че са на Тайните служби.
С Бритън имаше трима мъже, по-скромно облечени, които по всяка вероятност бяха от местния клон на Тайните служби.
Кастило спря самолета.
— Върви да се оправиш е комитета по посрещането — подкани го Торине. — Аз ще се заема с документите и ще заредя. Та в тази връзка, защо не ми дадеш една от кредитните си карти?
Кастило разкопча предпазните колани, стана от пилотската седалка, подаде на Торине карта „Американ Експрес“, върна се в празния пътнически салон, отвори вратата и заслиза по стълбите.
— Хубаво самолетче — поздрави Бритън. — За пръв път го виждам.
— Как си, Джак? — Кастило стисна ръката на Бритън.
Бритън го запозна с останалите.
— Това са специални агенти Хари Ларсън и Боб Дейвис, а това е шефът им, специален агент наблюдател Фред Суонсън. И тримата са от Филаделфия.
— Аз съм стар приятел на Исаксън и Макгуайър — обясни Суонсън, докато се здрависваха.
— Значи знаете, че документите ми от Тайните служби са под въпрос.
— Знам, че идеята да ги получите е била на Джоел — отвърна Суонсън. — С две думи, сред приятели сте, подполковник.
— Наричайте ме Чарли — предложи Кастило. — Толкова отскоро съм подполковник, че когато някой го каже, се оглеждам, за да разбера за кого става въпрос.
Суонсън се разсмя.
— Предполагам, знаете, че и Джак не е очукан ветеран от Тайните служби! — продължи Чарли.
— Той ми разказа. Освен това призна, че Джоел го е вербувал, което означава, че е свестен човек. Освен това знам какво е правил във Фили. Исаксън разправя, че тъкмо когато искал да го прехвърли в охраната, ти си го отвлякъл, за да вършите нещо.
— А той — изобщо някой — разказал ли ти е за какво става въпрос?
— Джоел не каза нищо конкретно. Бритън се е затворил като мида. Когато попитах Макгуайър, той отговори, че ти си единственият, който можел да прецени дали имаме нужното ниво за достъп до секретна информация.
Кастило се замисли и кимна.
— Добре. Имате. Всичко, което ще ви кажа, е строго секретно по заповед на президента. Хайде да тръгваме и по пътя ще говорим.
— Къде отиваме? Към фермата ли? Там няма много за гледане — отвърна Бритън.
— Искам да видя какво представлява — отвърна Кастило. — Първо двамата с Джейк трябва да вземем по един душ и да се обръснем. След това да закусим. Полетът беше безкраен.
— Откъде пристигате? — попита Суонсън.
— От Буенос Айрес. Това е секретно.
Суонсън сви вежди, ала не каза нищо.
— Ние сме в хотел „Бетлихъм“ в Бетлихъм — уточни Бритън. — Не е като във „Фор Сийзънс“ баните не са мраморни — но има топла вода, кърпи и хубав ресторант и е близо до мястото, където отиваме.
— Супер.
— Предполагам, че и това е строго секретно — продължи Бритън. — Юнг се е обадил на Милър във Вашингтон, а Милър ми се обади на мен. Юнг бил в Маями и се канел да качи ковчега на Лоримър на самолета за Ню Орлийнс. Настоявал да разговаря с теб.
— И обратното — потвърди Кастило.
—
— Дейвид Юнг е агент от ФБР, който вече работи за мен — обясни Кастило. — Жан-Пол Лоримър — американец, дипломат от ООН, затънал до шия в лайната на
— Става интересно — отбеляза Суонсън.
— Тайните служби също са намесени — продължи Кастило. — Помолих Том Макгуайър да изпрати хора да наблюдават семейството на Лоримър, погребалния дом, самото погребение и всичко останало, за да видят дали няма да разпознаят някой от опечалените. Освен това така ще държат Юнг под око. Тези мръсници вече се опитаха да го отвлекат или направо да го ликвидират.
— Наистина е интересно — кимна Суонсън. — Нито Том, нито Джоел споменаха за тази работа.
— Казах ти вече, няма как да споменат — обясни Чарли.
— А онова, което ти казах за неизвестните лица, не беше съвсем точно. — Той погледна Бритън. — Джак, вече знаем кой е един от нинджите. Беше идентифициран — по пръстови отпечатъци — от едно уругвайско ченге като майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване.
— Ами? — възклика изумен Бритън.
— Подполковник, нали разбираш, че събуди любопитството ми? — подхвърли Суонсън.
— Да се качим в един от „Юконите“ — предложи Чарли.
— Можем да ти разкажем какво става, докато Торине приключи със самолета. Едва ли ще успеем да ти разкажем всичко, но поне ще започнем.
Петнайсет минути по-късно Джейк Торине подаде кредитната карта „Американ Експрес“ на шофьора на цистерната, който я прие, без да задава въпроси, прекара я през машината и я върна заедно със слип за подпис. Торине подписа слипа — със собствения си подпис, но щеше да е необходим експерт, за да забележи, че надрасканата фамилия е „Торине“, а не „Кастило“ — и закрачи по нажежения от слънцето асфалт към черния „Юкон“, в който се бяха качили Кастило и останалите.
Специален агент Боб Дейвис от Тайните служби слезе от джипа, сгъна средната седалка, на която се бе настанил, и се прехвърли отзад, на третата редица седалки, за да може да влезе и Торине.
— Ако не беше такъв образец на честност и почтеност, Чарли — отбеляза Торине, след като се запозна с агентите от Тайните служби и върна на Кастило кредитната карта — сигурно нямаше да платиш горивото и летищната такса. Подписах слипа с „Ейбрахам Линкълн“.
