Тъй като никой не се засмя, той се оплака:
— Аз да не би да прекъснах нещо важно?
— Разказваме на господата мистерията — отвърна Кастило.
— Докъде сте стигнали?
— Как оставихме семейство Мунц в ранчото — отвърна Кастило. — Разказах им всичко, Джейк. Трябва ни помощта им.
— Намерихте ли някаква логика и последователност в цялата работа, господин Суонсън? — попита Торине.
— Не, полковник, абсолютно нищо. Да не говорим, че ме гризе диво любопитство по какъв начин вашите операции в стил Рамбо са свързани с мюсюлманите, които наблюдаваме денонощно, защото въпросът касаел националната сигурност.
— Кажи им, Джак — нареди Кастило.
— Добре — отвърна Бритън и замълча за миг, за да подреди мислите си. — Знаеш, Фред, че докато бях ченге във Фили, дълго време работих под прикритие в джамията „Ари-Тег“.
— Сигурно е било голям купон — подхвърли агент Дейвис от задната седалка. — Колко време успя да изкараш, преди да те надушат?
— Три години и половина, но те така и не ме надушиха.
— Силно впечатлен съм — отвърна Дейвис, без да крие възхищението си.
— И аз — потвърди Кастило.
— Веднага след като се върнахме от Уругвай — продължи Бритън, — чух, че друго ченге под прикритие в джамията „Ари-Тег“, мой приятел, Сай Филмор, се прецакал — ченгетата го открили да се скита без посока някъде в северната част на Фили и да си говори сам. Няколко дни по-късно научили, че е колега, и го прибрали в психиатрията на болница „Френдс“. Отидох да го видя.
— Той ми разказа, че ААЛГ били купили огромна ферма в окръг Бъкс, под която имало останали още отпреди Революцията железодобивни мини, където складирали храна и вода, за да се покрият, след като детонират атомна бомба с размерите на дипломатическо куфарче във Фили.
— Господи! — възкликна специален агент Дейвис.
— Ти прие ли думите му за чиста монета? — попита сериозно Суонсън. — Звучи ми неправдоподобно.
— Така е, знам — потвърди Бритън. — Така реши и главен инспектор Дъч Крамер, когато разбра. Първо, информацията идваше от Филмор, който от време на време изпада в пълно умопомрачение и дрънка врели- некипели, отделно историята звучеше като измислица. Крамер не съобщил дори на ФБР. Когато разказах на Чарли, и двамата с Макгуайър, предполагам и Исаксън също, решиха да поровят. Затова и вие сте в кюпа.
— Искаш да кажеш, че Джоел е знаел и не ми е казал и дума? — попита възмутен Суонсън. — Той ми надрънка разни дивотии за
— Не си имал право на достъп до тази информация — обясни Кастило.
— Имам няколко разрешителни за достъп до секретна информация — обиди се Суонсън. — Три от четирите са поименни. Джоел го знае много добре.
— Не е имало как да ти каже — отвърна Чарли. — Само двама човека имат право да решат кой да бъде запознат.
Отговорът на подполковника не изненада Суонсън. Той кимна и предположи:
— Директорът на Националното разузнаване и секретарят на Вътрешна безопасност ли?
Кастило поклати глава.
— Президентът и аз.
— Само ти и президентът? Наистина съм впечатлен, подполковник — изви вежди Суонсън. — Значи човек на много високо ниво смята, че заплахата е истинска.
— Посланик Монтвейл приема заплахата за съвсем истинска. Щом огледаме, Джак, заминаваме за Вашингтон. Той иска да говори с теб лично.
— Мама му стара! — възкликна Бритън.
— Това ми напомня… — Кастило се сети за нещо. Посочи радиостанцията под таблото на „Юкона“. — Вързана ли е към комуникационната система на Тайните служби! Говоря за Вашингтон.
Суонсън кимна.
— Искам да съобщя на Монтвейл, че съм тук и че заминаваме за Вашингтон — заедно с Бритън — веднага щом приключим тук. Допълнително ще му съобщя в колко да ни очаква.
Суонсън кимна и натисна ревера си с пръст.
— Тук
Отговорът долетя незабавно:
— Чувам ясно, без смущения.
— Съобщи на
Допълнително ще съобщя за точното време на пристигане. Потвърди.
— Прието. Ще предам.
Суонсън се обърна към Кастило:
— Готово.
— Благодаря, въпреки че имам чувството, че току-що съм си записал час за зъболекар.
Суонсън се усмихна и попита:
— Кажи, подполковник, мислиш ли, че заплахата е истинска?
— Не — отвърна Кастило. — Говорих с хора, които са запознати с такива бомби, имат доста сведения за руснаците и не мислят, че е възможно да се получи, така че, ако трябва да залагам, ще заложа на тях.
— Защо? — попита Суонсън. — Говори се, че има поне сто такива куфарчета с атомни бомби, пръснати из цялата страна, скрити незнайно къде. Имаше един дезертьор от КГБ, който свидетелства пред Конгреса. Той определял местата, където да бъдат скрити.
— Дезертьорът се казва Сунев — отвърна Кастило. — След като от ЦРУ му създали нова самоличност като преподавател в колежа „Гринел“, един хубав ден той просто изчезнал, после се появил някъде в Европа, отново в редиците на КГБ.
— Значи ни е пуснал дезинформация? — попита Суонсън.
Кастило кимна.
— А ЦРУ са останали като насрани.
Кастило кимна отново.
— От всичко, което научих за бомбите — продължи Чарли — което, за съжаление, не е много, те са с размерите на куфар, не на дипломатическо куфарче. А стартовият механизъм е кодиран. Не мога да си представя, че руснаците ще тръгнат да раздават бомби, още по-малко с кода, при това на някакви пълни откачалки.
— Ами нашите приятели мюсюлмани?
— Според мен, ако те имаха бомба и кода, за да я детонират, досега да са я гръмнали. Руснаците си имат достатъчно неприятности с мюсюлманите.
— Не мога да си представя да им дадат атомна бомба. Че те като нищо могат да я гръмнат в Москва.
— И какво става с откачалките в Дърам?
— Откъде да знам. Първо искам да разбера откъде са докопали пари, за да купят тази огромна ферма. Джак ми казваше, че джамията „Ари-Тег“ не можела да си плаща наема.
— Платили са с чек за 1550000 долара, изтеглен от сметката на джамия „Ари-Тег“ от Клайд Дж. Матюс, счетоводител, и са го депозирали в „Мърчънтс Нешънъл Банк“ в Истън, подполковник — обади се специален агент Хари Ларсън.
— Клайд, или Абдул Хатами, е една противна гад — добави Бритън. — Той е главен молла19 в джамия „Ари-Тег“. Преди да открие Мохамед, нашият приятел Клайд ту влизал, ту излизал от пандиза още от времето, когато бил на петнайсет. Вкарвали го в панделата
