Ловците

който ги нарича афроамериканци „луди глави“, защото са точно такива. Терористите са ги използвали и по всяка вероятност все още ги използват. Искам да разбера откъде са взели парите и дали има причина да им осигуряват скривалище при атомен взрив, което, според нас поне, няма да стане.

Дохърти се замисли, след това реши.

— На този въпрос ще се върнем след малко. За да отидете до имението, сте използвали хеликоптер, нали?

Кастило кимна.

— Откъде го взехте? Дешамп твърди, че не знае, а Милър отказва да ми каже, преди да е говорил с вас.

Кастило погледна двете жени, които ги гледаха като омагьосани.

„Не бива да чуват това“.

— Нека да се преместим оттатък за момент — предложи Кастило и посочи към вратата на по-големия от двата малки офиса, свързани с конферентната зала.

Щом вратата се затвори след Милър, Дешамп и Дохърти, Кастило призна:

— Взех „Бел Рейнджъра“ назаем от Александър Певснер.

— Същият Александър Певснер, за когото говорехме одеве ли?

— Аха.

— Господи, това отваря нова торба със змии — въздъхна Дохърти. — Той знаеше ли за какво смятате да го използвате?

Кастило си представи как Дохърти записва Певснер на една от дъските, а след това слага огромен въпросителен знак и добавя удивителна.

— Да, знаеше — призна Чарли.

— Да ви е хрумвало, че приятелят ви е съобщил на неизвестните с какво сте се заели? Да ви е минавало през ум, че може би той ги е изпратил? — попита Дохърти и без да дочака отговора, се обърна към Дешамп: — Ед, този руски мафиот е затънал до шия в криминални престъпления и в двете полукълба, така че е много възможно да е свързан както със скандала „Петрол срещу храни“, така и с терористичен акт на наша територия.

Кастило забеляза, че Дохърти се обръща към Дешамп на малко име.

„Добре че поне него одобрява. Много добре“.

— Да се забърка в терористичен акт, е малко вероятно — отвърна Дешамп. — Това в никакъв случай не означава, че самолетите му не са прекарвали терористи или продоволствия — включително пари — за мюсюлмански фанатици. Казвам го, защото самолетите му летят до най-различни интересни места. Със сигурност има терористи, които са използвали услугите му — при това са плащали скъпо и прескъпо — но той със сигурност не е терорист.

— Слушай, Джон, от всичко, което знам — а аз го знам със сигурност — същото важи и за връзката му с гадовете от „Петрол срещу храни“. Самолетите на Певснер са прекарвали и храна, и лекарства — и ферарита, и руси белгийски проститутки за синовете на Саддам — и симпатични кюлчета злато по за сто хиляди долара всяко в Ирак и извън Ирак. Истината е, че голяма част от същите стоки — може и да не са били ферарита, но други неща — са летели за Ирак на „Еър Франс“ и „Луфтханза“ и на много други въздушни компании. Според моята информация, самолетите на Певснер са били използвани, когато Саддам и сие са искали да са сигурни, че превозвачът няма да тръгне да любопитства какво точно има в контейнерите с надписи „Болнично оборудване“.

— Певснер нямаше време да съобщи на никого за операцията ни — намеси се Кастило. — Освен това той не знаеше къде отиваме. Знаеше единствено кой е човекът, който ни трябва.

— Може вече да е знаел кой е Лоримър, Чарли — опита се да го вразуми Дешамп. — Представи си, че е казал на някого: „Я се погрижете за проблема, преди американците да се доберат до песнопойната птичка“.

— Според мен той нямаше представа къде се намира Лоримър, Едгар — настоя Чарли.

— Защо да не е знаел? — предизвика го Дохърти.

— Ако знаеше, Лоримър щеше да е мъртъв, когато пристигнахме. Алекс не обича да оставя живи хора, които знаят прекалено много за него.

— А според вас, Лоримър какво е знаел за Певснер? — попита Дохърти.

— Отговорът е много подобен. Алекс не обича да оставя живи хора, които могат да му причинят дори най-незначителното неудобство с онова, което знаят.

— И ти ли си в това число, шефче? — попита Дешамп. — Знаеш къде се намира, а гледам, че все още си жив.

— Къде е той, Кастило? — попита Дохърти.

— Последно го видях в Аржентина — отвърна Чарли.

— Мили боже! — възкликна Дохърти. — Ами Хауърд Кенеди? Той къде беше последния път, когато го видя?

— Той беше на летище „Хорхе Нюбъри“, когато се връщахме от Уругвай.

— И какво правеше там?

— Според мен Певснер го беше изпратил, за да го предупреди, ако стане нещо.

— Значи Кенеди е знаел къде да ви намери и какво е станало, така ли? — попита Дешамп.

— Да, сигурен съм, че знаеше.

— Вие ли му казахте? — попита възмутен Дохърти. — Президентът ви е поверил строго секретна мисия, а вие да разкажете на тази фурнаджийска лопата!

— Нищо не съм му казал. Разбрал е или от Певснер, или от Мунц — по вероятно от Мунц, който бе прострелян и затова бе на транквиланти и обезболяващи. Какво да направя по този въпрос?

— Това не ви ли притеснява? — попита Дохърти.

— Не. Хауърд работи за Певснер. Много добре знае какво се случва с хората, които си отварят устата, когато не трябва. Повече се притеснявам от главен инспектор Хосе Ордьонес от уругвайската полиция, който се е досетил — въпреки че не може нищо да докаже — че съм използвал „Бел Рейнджъра“ на Певснер и че ние сме ликвидирали нинджите.

— Какво смята да прави с тази информация? — попита Дешамп.

— Той е добър приятел на Мунц, знае, че и аз съм добър приятел на Мунц, затова ще предпочете случката да бъде покрита. Готов съм да се обзаложа, че накрая ще обяви, че става въпрос за наркосделка, каквато е и теорията на посланик Макгрори.

— Теория за наркосделка? — повтори възмутен Дохърти.

— Посланик Макгрори има теория, според която Лоримър, или Жан-Пол Бертран, търговец на антики, е наркотрафикант и е бил убит — а парите му откраднати — когато поредната сделка е била провалена.

— Нищо не разбирам — призна Дохърти. — Посланикът на Уругвай би трябвало да е известен за операцията. Какви са тези глупости за наркосделка? Това дезинформация ли е?

— Не знам никакви подробности за теорията му — сви рамене Кастило.

Дохърти поклати шокиран глава.

— Споменахте нещо за пари — напомни му инспекторът. — Какви са тези пари?

— Лоримър беше пръснал шестнайсет милиона долара в три уругвайски банки. Това е факт. Дали е крал от подкупите или от плащанията в „Петрол срещу храни“ — както аз мисля или парите са били предназначени за някоя сделка, просто нямам представа.

— А парите къде са?

— У нас — отвърна Кастило.

— Откраднали сте ги!

— Аз бих казал, че са прехвърлени за по-добра кауза — отвърна Кастило.

Дешамп и Милър се разсмяха.

— Юнг знае ли за тях?

— Юнг ни обясни как да ги „прехвърлим“ — отвърна Милър.

— Не искам да знам нищо повече — заяви Дохърти.