Ловците

храни“ — и укриването на пари — ами и задето е изпратил два милиона на лудите глави от Филаделфия, за които се знае, че имат връзки с терористи. Схващаш ли накъде бия, шефче?

— Мисля по въпроса — отвърна Кастило. — Доста е завъртяно, но…

— Кениън или им дава парите, или отива в затвора — обади се Милър. — На кого може да се оплаче, че това е бил чиста проба пладнешки обир?

— Точно така — потвърди Дешамп. — Какво ще кажеш, шефче?

— Ще кажа, че трябва да си поговорим с Кениън от Мидланд. Може да успеем да го накараме да ни изпее кой го е накарал да прехвърли парите във Филаделфия.

— „Може“ ли каза? — попита Милър.

— Защо си решил, че ще ти каже каквото и да е? — попита Дохърти. — Това са само приказки.

— Господи, чак сега се сещам, че Джейк се прибра — ядоса се Кастило.

Милър веднага разбра какво иска да каже.

— Чарли, ти ще управляваш, а аз ще се заема с радиото — предложи той.

Кастило го погледна за момент, преди да отговори.

— Сигурен ли си?

Милър кимна.

— Добре, звънни им да изкарат „Гълфстрийма“ от хангара.

— Веднага ли тръгвате за Тексас? — попита Дохърти.

— Тръгваме за Тексас, а оттам за Буенос Айрес — уточни Кастило. — Защо не звъннете на съпругата си и не я помолите да ви стегне малко багаж и да ви извади паспорта?

— Никой не спомена, че ще пътувам извън страната и че ще участвам в тази необмислена мисия — оплака се Дохърти.

— Предполагам, че това е начинът да покажете на всички нас, че имате намерение да създавате трудност — сопна му се Кастило.

— Искам и аз да дойда — намеси се Юнг.

— Не бих и помислил да те оставя сам вкъщи, Дейв — отвърна Чарли. Погледна Дохърти. — Мога да ви накарам да дойдете, инспекторе, и вие го знаете. Не искам да идвате с нас, ако ще създавате главоболия. Решавайте.

Дохърти срещна погледа на Кастило и помълча за кратко.

— Колко време ще отсъстваме? — попита накрая той.

— Предполагам, по-малко от седмица — обясни Кастило. — Благодаря ви.

— Какво ще правим с дъските? — поиска да знае инспекторът.

— Тъкмо за това мислех — отвърна Кастило. — Иска ми се да занесем всичко в квартирата в Буенос Айрес. Има ли как да ги снимаме и да ги препишем там?

— Няма проблем — кимна Дохърти.

— Добре. Започваме с това. Трябва да звънна на няколко места.

XVI

ЕДНО

Офис на звеното за организационен анализ

Департамент вътрешна сигурност

Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия

09:35, 12 Август 2005

Кастило седна на кожения стол с висока облегалка зад огромното, богато украсено, бюро и огледа с неудобство луксозния кабинет. Чувстваше се като натрапник. Сви рамене и посегна към слушалката на радиото, което Ерик Кочиан бе нарекъл „космическа измислица“.

— Нидермайер — нареди той, — свържи ме със старши сержант Дейвидсън, ако обичаш.

— Изчакайте, подполковник.

Пет секунди по-късно чу гласа на Дейвидсън.

— Слушам, господине.

— Джак, имам основание да мисля, че ще последва нов опит за отвличане на Ерик Кочиан.

— Сериозно?

— Как се казваше? Вземи всички необходими мерки.

— Смятай, че е направено, подполковник.

— Освен това имам основание да смятам, че лошите са хора от бившето Щази, така че вземете и това предвид, когато обезопасявате.

— Много интересно.

— Кажи на останалите.

— И на Кочиан ли?

— Най-вече на Кочиан.

— Дадено, подполковник. Не можеш да ми кажеш приблизително време, така ли?

— От четири до двайсет и четири часа, след като разберат къде е. Може би вече знаят.

— Кочиан иска да отиде да обядва в Буенос Айрес.

— Няма начин. Да не мърда от „Майерлинг“. Най-добре да не излиза от къщата.

— Двамата с теб и преди сме охранявали трудни хора. Ще се оправя и с този.

— Ще дойдем, след като спрем за малко в Мидланд, Тексас.

— Искате да видите семейството на полковник Мунц ли?

— Не. Има връзка между Мидланд и измамите „Петрол срещу храни“ и двата милиона долара, които филаделфийските мюсюлмани са получили за бомбеното си убежище. Ще се опитаме да разберем какво можем да измъкнем.

— Да ми кажеш приблизително кога да ви очакваме?

— Щом разбера, веднага ще ти съобщя.

— Ще се оправим с всичко тук, подполковник. Нещо друго?

— Исках да те помоля да ме свържеш с посолството, но май е по-добре да се обадя по обикновен телефон. Не искам да се окажа виновен, че съм насочил гадовете към „Майерлинг“.

— Ясно.

— Това е, Джак. Дръжте си ушите и очите отворени и се пазете.

— И ти, подполковник.

— Можеш да прекъснеш връзката, Нидермайер.

Телефоните на Певснер бяха записани в паметта на мобилния, който Алекс Дарби бе дал на Кастило в Буенос Айрес и той го бе оставил в куфарчето си. Когато включи апарата, се появи надпис ЗАРЕДЕТЕ.

Оттласна се от бюрото, стана и се отправи към кабинета на госпожа Агнес Форбисън. Щом тя видя мобилния, протегна ръка, за да го вземе. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, където — както трябваше да се очаква — държеше кутия, пълна със зарядни устройства, и почти веднага едно стана на неговия апарат.

— На лампата на бюрото ти има контакт — обясни тя.

— Благодаря.

— Значи заминаваш? — попита тя.

— За Мидланд, Тексас, а след това за Буенос Айрес отвърна Кастило. — Май открих връзката между скандала „Петрол срещу храни“ и куфарчетата с атомните бомби.

Тя не каза нищо, но по изражението й личеше, че чака още обяснения.

— Ако ти разкажа, над Филаделфия ще се появи атомна гъба, преди да успея да довърша