Ловците

изречението — заяви Кастило. — Точно сега, гърмящите куфарчета, поне според мен, са все още някъде в Сибир.

— Слава богу! — въздъхна тя.

— Целият сценарий е бил измислен, за да ни насочи в погрешна посока — обясни той. — Или поне донякъде.

— Дик ще ми разкаже ли?

— Дик тръгва с мен. Джейк е в Чарлстън.

— Ще се получи ли? Кракът на Дик…

— Той ще бъде навигатор, аз ще управлявам.

Агнес го погледна любопитно.

— Едгар Дешамп измисли цялата тази работа — отвърна Чарли. — Кажи ми какво мислиш…

— Това може да се окаже най-тъпото нещо, което съм казала тази седмица — заяви Агнес, когато той приключи, — но може да се окаже правилният отговор. Другото не ми се струва толкова правдоподобно.

— Надявам се — кимна Чарли.

— Дешамп ти харесва, нали? — попита тя.

— Той е човекът, който би трябвало да седи зад бюрото ми — призна Кастило. — Той е единственият от нас, който е наясно какво прави.

— Не е вярно — възмути се Агнес. — А и президентът не му вярва колкото на теб.

— Защото президентът не го познава — все още.

— Питам се дали посланик Монтвейл ще преглътне този хап — изви вежди Агнес и добави, когато видя изражението на Кастило: — Нямаше намерение да му казваш, нали Чарли. Но се налага.

— Не, нямах намерение — призна той. — Да, налага се.

— Правилно ли съм разбрал, подполковник? — попита посланик Чарлс У. Монтвейл, директор на Националното разузнаване. — Искаш да вляза при президента и да му кажа: „Не се притеснявайте, господин президент. Няма опасност във Филаделфия да гръмне атомна бомба, защото те всички са все още в Съветския съюз. По всичко изглежда, че президентът Путин си играе с нас“.

— Нямам предвид това, господин посланик — отвърна Кастило.

— „Източникът на тази интересна теория е ветеран — някои дори биха казали «напълно изхабен»_ — от ЦРУ, Дешамп, който не се радва на подкрепата на шефовете си в Ленгли“_ — продължи Монтвейл.

— А пък на мен ми се струва, че хората, с които сте разговаряли в Ленгли, не са сред почитателите му — отвърна Кастило. — Между другото, аз много го харесвам. За мен той е както „забележително компетентен“, така и „изключително опитен“.

— А пък според хората, с които разговарях, той не само че съжалява, че Студената война е приключила, но е хем франкофоб, хем — май такава дума не съществуваше досега — ООН-фоб.

— Може да е така, защото от дълго време се занимава с французите и Обединените нации.

— Те ме попитаха дали няма да се пенсионира, когато временното му назначение при мен приключи.

— С цялото ми уважение, господин посланик, но временното му назначение е при мен. И ако те задават въпроси, кажете му да не таят кой знае какви очаквания.

— Много обичаш да изтъкваш този факт — натякна Монтвейл и се върна към първоначалната си забележка. — „Не, господин президент, не разполагаме с убедителни разузнавателни сведения, които да потвърдят научнофантастичната теория на подполковник Кастило“.

Чарли мълчеше.

— Нищо ли няма да кажеш, подполковник?

— Господин посланик, обещал съм да ви държа в течение на всичко, което имам намерение да направя. Току-що го направих.

— Ами експертът от ФБР, инспектор Дохърти, на когото си казал да не таи надежди, когато ти е съобщил, че очаква да му съобщиш, ако влезеш във връзка с Певснер или бившия агент от ФБР Кенеди…

— Знаехте за него и въпреки това ми го изпратихте?

— Ти поиска най-добрия и получи най-добрия — сопна се Монтвейл. — Дохърти запознат ли е с научнофантастичната теория, че Путин ни разиграва?

— Да, запознат е и бих казал, че е на същото мнение като вас.

— Докато се мотаете из Тексас и Аржентина, защо не го изпратиш при мен, за да обсъдим положението?

— Инспектор Дохърти ще пътува с мен, господине.

— До Южна Америка ли?

— Искам да поработи с хората и информацията, с която те разполагат, господин посланик.

— Много ми се иска да чуя мнението му за вероятността да бъдат детонирани ядрени оръжия в страната.

— Добре, господине.

— Това означава ли, че ще ми го изпратиш?

— Трябва да позвъня на още две места, господин посланик, а след това тръгвам към летището.

— С други думи, няма да ми го изпратиш.

— Просто няма време, господин посланик.

— Това е поредният случай, в който ми се иска да работеше за мен, Кастило.

— Знам, господине. Сетих се, че ви минават подобни мисли.

Последва дълго мълчание, след което прозвуча гласът на телефониста на Белия дом:

— Приключихте ли, подполковник?

— Така изглежда. Благодаря ви.

Кастило затвори телефона за връзка с Белия дом и посегна към слушалката на друг.

— Лопес.

— Карлос. Не беше в офиса и ми дадоха номера на мобилния ти.

— Аз съм в „Дабъл Бар Си“ — отвърна Фернандо Лопес.

— Какво правиш там?

— А ти как мислиш, гринго? Баба ни е тук.

— И шестима агенти от Тайните служби.

— Прецених, че трябва и аз да дойда тук. Какво си намислил?

— Какво знаеш за Кениън, по-точно за „Кениън Ойл Рифайнинг енд Броукъридж Кампъни“? Има ли изобщо Кениън?

— Господи, ти май наистина не живееш вече тук — отвърна грубо Лопес. — Има Кениън. Много са с тази фамилия. Единият, Филип, ни е съученик. Ти не го ли помниш?

— Не.

— Много ме изненадваш. Ти го спука от бой веднъж, когато заяви, че си обратен, защото си говорел странно и си яздел с женско седло.

— Дебелака ли? — попита Кастило, докато си припомняше якото дванайсетгодишно момче, което се опитваше да преглътне сълзите, след като разкървави носа му.

— Точно така — потвърди Фернандо. — Дебелака. Вече никой не му казва така.

— Той ли е собственик на „Кениън“?

— Той е.

— Защо ми се струва, гринго, че никак няма да ми хареса внезапният ти интерес към Филип Дж. Кениън III?

— Изобщо няма да ти хареса, Фернандо — обясни Кастило. — Знаеш ли дали е в Мидланд?